сряда, 30 март 2016 г.

Тук няма разум



Сандо се събуди от юнашко думкане по вратата. Мъжки глас дрезгаво го викаше от двора. Изгрухтя сънено, обърна тежкото си, тромаво тяло на другата страна и погледна през джама. Все още беше нощ. Думкането и виковете продължаваха упорито и най-накрая достигнаха до съзнанието му, залутано някъде между алкохолното опиянение и махмурлука. Отметна завивката, клатушна се до седнало положение и се почеса по прокъсания потник. Надигна се, дотътри се до вратата и я отвори с такъв замах, с какъвто му идеше да я стовари връз главата на досадника. А досадникът се оказа Гьорето, който веднага откри словесен огън, от който Сандо нищо не можа да разбере, тъй като разказването и на най-незначителната случка костваше на Гьорето сериозно усилие както за подреждането на мислите си, така и за тяхното формулиране (а късно вечер – и за тяхното членоразделяне). „Мамка му и шебек! – помисли си Сандо – Веднъж да не го прибера до тях от кръчмата, и той ще се накваси като сюнгер!” Едрият мъж преодоля желанието си да навре Гьорето в кочината и постепенно започна да разбира, че дългучът срещу него не беше толкова къркан, колкото сащисан. Обясняваше нещо за някакви светлини в нивата отвъд рида. За момент понечи да се върне в постелята си, когато видя другите пияници от махалата да се мъкнат с шумна гълчава от кръчмата към края на селото. Навъси вежди, попощи мустаки, навлече анцуга и се измъкна на двора. Извърна се по посока на протегнатата, кокалеста ръка на Гьорето и подсвирна. В небето над долния край на махалата, наистина струяха виолетови и резедави лъчи.
– Млъкни, бре! – изгъгна по дългуча и се запъти към вратнята, а сетне, заедно с още няколко души, продължи по тясната, кална уличка.
Кривнаха между схлупените къщи, прегазиха шубрака по ниския хълм и когато го изкачиха, занемяха. В нивата пред тях, досущ като динен фенер без капаче, се беше облещила летяща чиния.

Командирът следеше операцията на триизмерния екран на борда на могъщия боен крайцер, който се намираше на геостационарна орбита и замислено мърдаше пипало. За първи път достигаха до тази планета. Твърде дълго бяха търсили следи от що-годе разумен живот, който можеше да бъде използван. След битката край Алдебаран, бордовият компютър на крайцера частично беше излязъл от строя, комуникационните модули – също и макар екипажът да успяваше да поддържа навигацията, не беше в състояние да изчисли обратната траектория до родната им планета. Единственият шанс беше да привлекат разумни същества с достатъчно развита електрико-ментална система и да ги вкарат в ступор чрез парализиращия лъч. После вече си беше работа на биокибернетиците да свържат мозъците им в обща изчислителна система. Командирът не разбираше от това и не искаше да разбира. Интересуваше го крайния резултат: да получи координатите, за да успеят да се върнат до познатите галактични области. Затова бе изпратил модул със съответната апаратура и група техници и десантчици, да парализират и уловят няколко разумни биологични единици, за да послужат като достатъчно мощен компютър. Според всички проучвания, този тип същества изглежда притежаваха необходимия умствен капацитет. На борда на кораба, командирът включи екрана и проучи обстановката край модула долу. Биологичните единици отвън бяха все още далеч и трябваше да изчака, да се приближат още малко, преди да нареди да се действа.

– Бах мааму! – Сандо придърпа долнището на анцуга си и пъхна ръце в джобовете.
– Аслъ... – съгласи се Гьорето.
– А бе, тия да не снимат филм нещо? – обади се някой.
– Бе ти откàчи ли? – измърмори друг. – Че ти доде некой диван чапраз у тойо пущиняк, филми да ти снима, та да ти праи оборот у кръчмата!
– Ба ли го... ми кво е тогава те туй, те?
– Дай да одим да видим?
– А-а-а, оди ти, язе и оттука моем да си киризим.
– Трайте бе, серсеми – провикна се Сандо, ама замлъкна, щото някой му подаде бутилка домашна; погледна я, отпи, предаде нататък и обърса мустаки. –  Туй ще да е некой вертолет, дето е фъркал много ниско, хакнал се е у дърветата и е изорал нивата. Я,  верно, да одим да видим... мое да са го закъсале, ората вътре.
– Ба... не мяза на вертолет...
– Ще да е нов модел, Гьоре, некоя нова технология – изгледа го едрият мъж – ама кво ли ти разбира на тебе кратуната от нови технологии!
Сандо потри брада и се заклатушка към светещата топка.
– Верно, га ли пак ше видим нещо таквози – рече някой, групата се развика куражлийската и се затътри след него.

Командирът навири антенки. Знаеше, че лъчът е по-ефективен от сравнително близко разстояние и затова изчакваше. Десантната група беше готова да се намеси, ако нещо се обърка, но досега нямаше такъв случай. Заповяда да включат енергийния щит, изчака биологичните единици отвън да се доближат още малко и по негов знак, операторите изстреляха парализиращия лъч.

– Кво беше тва бе, дееба! – викна Сандо, докато мъжете разтриваха челата си. – Абе, Геле, кво па си сипàл у ракията, дето ни я пробутà?
– Епа нищо не съм сипвàл... – измърмори кръчмарят. – Май тия нещо направѝха от вертолето...
– Нихната мама! – изрева някой. – Ние идем да им помагаме, а они ни светат с неква гадна ламба!
В следващия момент празната бутилка полетя и се строши в нещо като антена, като я откърти, а следващото шише тръгна от ръка на ръка.
– Май верно не си я магерил – избоботи Сандо.
– Аз кат ти казвам... – разпери ръце кръчмарят – да си имаме уважението!

Командирът изтръпна. За първи път се случваше лъчът да не порази противника. Такова нещо нямаше описано дори и в учебниците. Ефективността му беше такава, че въздействаше стопроцентово дори на елементарни форми на разум. На всичкото отгоре не беше очаквал физическо нападение; щитът можеше да спира високоенергийни лъчи, но не и твърда материя. Сега системата беше вън от строя. Извърна се към десантната група и избълва серия звуци. Вратата се отдръпна и десантчиците се плъзнаха напред. Бяха елитни бойци, срещу които съществата отсреща нямаха шанс. Щяха да ги парализират един по един с мобилните излъчватели.

– Ге-е-е... кви са тия, бе? Кат баяти охлюви! – изфъфли Гьорето.
– Абе, да не са верно некви марсианци? – попита някой.
– Ба ли ги – люшна се Сандо. – Нещо не ми аресват.
В този момент проблясна серия светкавици.
– Ай стига бе! Да не ни снимат? – обади се някой.
– Хах! Я, дружината, я се нахилете кат ората, да излезем убави – изкикоти се друг.
– Бе то добре, ама ми се замая главата от тия техни светкавици.
– Замаяла ти се е, оти си кекав – изсмя се Сандо. – Навремето, на изпращането на унуката на Дойчо Печеното, цела дамаджана опраих, и видео имаше, и пà нищо ми немà.
– Я-я-я, дай да си одим – викна някой. – Нема да се праиме на шашави по сред нощите.
– Ма то, верно, па и жената пà ше мърмори...
– Еми-и-и, то, мое и да сте прави – почеса се Сандо. – Аре, утре сабале ше додем да видим ква е хавата.
– Само тия охлюви да не додат у селото... – почеса се кръчмарят.
– Не бой са – разнесе се смях. – Нема да ти земат пърцуцата. Па и не видиш ли, че са вързани за оная машина, сигур не могат да мърдат надалече.
– Ма се пак, марсианци са това...
– Абее-е-е... ти ако знаеш какви таласъми е виждàла стрина Койна от горната ма'ала... чекай, да ти разправям – подвикна Гьорето и залитна.
– Ай стига с тия таласъми – подхвана го Сандо – въри тука, да та вода у вас, че инак пак ша ни разбуташ посред нощите.
Мъжете се извърнаха и се заклатушкаха обратно към селото.

Командирът беше втрещен. Бе подбрал мястото според всички правила на наръчника – малко поселение от биологични единици, които да бъдат привлечени от светлините им, но не беше очаквал такова поведение от тяхна страна. Модулът изчепваше енергията си и нямаше време да се предприема каквото и да било друго. Освен това, фактът, че лъчите не оказаха никакъв ефект означаваше, че биологичните единици, на които се бяха натъкнали, бяха на крайно примитивно ниво, въпреки едрите си размери. Очевидно нямаше смисъл да продължават да си губят времето на тази планета. „Тук няма разум”, сгърчи антенки командирът, разпореди връщане на модула и изключи екрана.