вторник, 29 март 2016 г.

Изгубеният полет



Ива Касабова
~~~~~~~~~~~~~~~~

Ако трябваше някой да се сърди, то това право определено беше на дамата, прередена от трима нахалници, които почти вдигнаха скандал на продавачката, че трябва да се редят на опашка за нещо толкова обикновено като билети за полет, макар и специален. Атракционният полет се извършваше в открития космос, но поради черната му слава нямаше много желаещи и затова се осъществяваше веднъж годишно. При първия полет, организиран преди няколко години, хакер срина компютрите, което провали изстрелването, вторият път шегаджия се обади за бомба, на третият – богаташ забави старта с два часа и совалката едва не се разби при приземяването, поради буря, която организаторите се бяха надявали да избегнат. Затова от космическата компания решиха да обявяват датата едва три дни предварително, не се допускаха резервации и кандидатите трябваше да се редят на опашка за петдесетте места на борда на туристическата совалка. Само по себе си, реденето на опашка, както се е правело преди сто и петдесет години, беше своеобразна атракция за повечето хора, но за немалко кандидати беше изнервящо. Още повече, че понякога местата не достигаха и някои от желаещите трябваше да изчакат цяла година, за да погледнат земята с „очите на звездите”.
Ася изгледа напористите младежи с безразличие. Притесняваше се да пътува със самолет, кораб, летящо такси, с всичко, от което оставаше без земя под краката си, но този път се налагаше. Суетният ѝ шеф все мърмореше, че конкуренцията винаги била пред тях, въпреки че статистиките показваха друго. Беше му свикнала, макар да ѝ бе смешен, защото дори не ставаше въпрос за някакво сериозно списание, а за най-обикновен сайт за споделяне, в който хората да разказват своите впечатления от екскурзии, любовни истории, разводи и въобще всичко, което вълнуваше хората откакто свят светува. Обаче никой не споделяше нищо и Ася трябваше да измисля всякакви истории, които да привличат читатели и коментиращи, от което се определяше заплатата ѝ. Шефът си бе наумил, че разказ за пътуване в космоса би бил добро попадение и бе изпратил Ася и ако не искаше доказателства че се е качила на борда – билет, брошурки и сувенирите, които се полагаха само пасажерите – тя вероятно щеше да си измисли и тази история.
Когато дойде реда ѝ Ася с неохота плати, след което прозорчето на касата се хлопна.
– Съжалявам, местата свършиха – касиерката се усмихна със съчувствие на мъжа след нея – заповядайте догодина. Със сигурност ще имате късмет.
– Трябва да предупреждавате когато започнат да се изчерпват билетите, ако знаех, че няма повече места нямаше да допусна онези младоци да изпреварят всички – изсумтя той.
Ася намести чантата на рамото си и тръгна към терминала.
– Ако това пътуване не ви е спешно бих могъл да купя билета ви на тройна цена – спря я мъжът.
Ася го погледна и се замисли.
– Спешно ли вие? – усмихна се.
– Е, не, но бих се радвал да се кача сега.
– Бих ви дала билета си на драго сърце, но няма как да пропусна този полет тъй като е свързан с работата ми.
Мъжът въздъхна и отпусна рамене.
– Знаете ли – обади се Ася – ако обещаете да ми предоставите билета и сувенирите от полета, мога и да ви отстъпя мястото си. Разбирате ли, аз трябва да предоставя доказателства, че съм била на този полет, пък и името ми е на билета.
– О, никой няма да забележи. Виждат билета и минаваш – грейна мъжът – Ще ви го върна, заедно с всички сувенири плюс куп любителски снимки, обещавам.
Ася се поколеба за миг, след което подаде билета си на непознатия мъж.
– Разчитам само на честната ви дума...
– Бъдете спокойна, няма да ви злепоставя – усмихна се мъжът и се втурна към терминала.
Полетът обикновено траеше шест часа, а вече бяха изминали дванадесет. Ася бе научила, че на борда имало незначителна авария, която всеки момент щели да оправят, но въпреки това, закъснението беше огромно. Липсата на каквато и да било друга информация я изнервяше. Едновременно с това ѝ беше смешно: седеше на празните пейки в чакалнята и чакаше не някой, не нещо жизнено важно, а билет и сувенири, за да прикрие лъжата си. Минаваха й всякакви мисли през главата. Можеше да каже на шефа си, че билетите са свършили точно пред нея, но името ѝ бе вписано сред пътниците и една справка веднага би я разконспирирала. А това вероятно щеше да ѝ коства уволнение. „Какъв проблем само, а?”, усмихваше на себе си. Можеше да загине в орбита и това щеше да е по-добре, отколкото да се окаже лъжкиня, или пък пъзла, или пък че се скатава от работа.
– Чакате ли някого? – прекъсна я женски глас.
Ася се обърна и видя млада жена, който проверяваше информационните табла.
– Не... всъщност да – чакам совалката.
– Странно, за толкова години за първи път виждам посрещач.
– Така ли – усмихна се неловко Ася, та нали и тя не беше посрещач, просто си чакаше доказателствата.
– Ами да, не е нищо кой знае какво, най-обикновен полет.
– Е, все пак закъснява значително, никой ли не се притеснява?
– Това е просто малка авария, скоро ще я оправят. Защо не се приберете у дома да си починете? Ако ми кажете името на вашия човек ще му предам чрез таблото да ви се обади веднага щом кацнат.
– Не, не, няма нужда, ще почакам. Приятно е усещането да чакаш някого.
Ася не знаеше името на мъжа, нямаше време да се запознаят, а и тя не държеше особено. Разбира се, че нямаше нищо приятно в това да чакаш, при това непознат, но се беше впуснала в тази авантюра и се налагаше да изтърпи, докато се оправят нещата. Всъщност отдавна никой за нищо и никого не чакаше. Технологиите се грижеха всичко да става светкавично. Чакането беше най-ужасното чувство на света, най-загубеното време, най-бавно минаващите минути, за часове да не говорим. „Приятно е усещането да чакаш някого”, повтори си Ася и се усмихна. Нищо чудно че измисляше най-четените и коментирани „човешки истории”.
Изминаха още четири часа. Ася се опасяваше, че полетът може и да не се върне. Ами ако се разбие при кацането? Ами ако всички загинат? Ами ако просто се е изгубил някъде в космоса? Изведнъж изтръпна: личният ѝ идентификационен код се водеше в регистрите на полета и ако се случеше нещо фатално, щеше да е мъртва за света. Дори и ДНК тест нямаше да може да си направи, за да докаже, че е жива. Нима вече се бе превърнала в призрак, а все още не знае? Въздъхна, дори не можеше да се обади на някой за съвет, та нали е в космоса?
Изминаха още два часа. Ася седеше в чакалнята сама и нямаше сили за нищо, дори и за историите, които си измисляше, за да отбие времето.
Събуди се от необичайна глъчка. Беше заспала на пейката. Хората шумяха около нея. Разтърка очи и разпозна сред групата тримата младежи, които я бяха прередили. Разбра, че са се приземили успешно. Скочи на крака, огледа се и забеляза мъжа, който също я видя и се приближи към нея.
– Благодаря ви много, беше вълнуващо преживяване, макар и малко страшничко – усмихна се той. – Няма да забравя какво направихте за мен.
– Радвам се, че всичко свърши благополучно – въздъхна Ася – разтревожих се.
– О! Много сте мила – изненада се мъжа – за първи път някой се тревожи за мен.
Ася се смути. Та тя през цялото време се тревожеше за себе си. Изведнъж осъзна защо хората не разказват своите човешки истории: такива просто нямаше. Тя умееше да ги пише, защото й се искаше да има такива отношения, такива преживявания и емоции, но те липсваха  дори и у нея и затова ги измисляше.
– О, моля ви, не ми благодарете, май повече се тревожих за себе си. – въздъхна горчиво.
– Натъжихте се? Не се притеснявайте. Надявам се да се успокоите ако ви кажа, че и аз повече се тревожих за себе си, отколкото за вас и даденото обещание. Тъжно нали? – мъжът въздъхна на свой ред и седна до нея. – Може ли да ви изпратя до вас? Наистина съм ви благодарен, че ми преотстъпихте билета си... ще ви разкажа за патилата ни там горе...
– Направих го заради себе си – усмихна се Ася – не обичам да летя. Всъщност само разказвам човешки истории в един сайт, а пътуването би било добра тема.
– Да тръгваме, ще ви покажа снимките – мъжът я хвана за ръка. – Хайде усмихнете се, колкото и рядко се случва, ето че самите ние създадохме една човешка история... или поне началото...