~~~~~~~~~~~~~~~~
Стоеше пред портала и се мъчеше за
пореден път да се убеди, че постъпва правилно. Слънцето нежно го докосваше по лицето,
а вятърът небрежно рошеше косите му. Беше миг като онези в неговата младост,
когато се прощаваше с морето в последния ден на лятната ваканция. Същите
вълнения, същите смесени чувства, същият съвършен миг на благодат примесен с
мъничко тъга. Разликата беше само една: тогава си тръгваше до следващото лято,
а сега не знаеше дали ще може да се върне.
– Остани!
Гласът ѝ прозвуча близо зад гърба му.
Обърна се. Не се беше приближила много, макар преди миг да я чувстваше
непосредствено зад себе си.
– Ще се върна, обещавам...
Не можа да каже нищо повече.
– Какво ти липсва тук? Това е
най-прекрасното място, защо си тръгваш?
В очите ѝ нямаше укор, а само малко тъга.
– Нещо ме тегли натам – отвърна и поклати
глава. – Наистина не знам. Опитвам се дори на себе си да обясня и не мога.
– Отговорности?
– И това също, макар че децата ми не са
съвсем малки. На петнадесет и седемнадесет години са. Тийнейджъри. Сещат се за мен
само когато им трябват пари – махна с ръка. – Дали изобщо са забелязали, че ме
няма?
– Забелязали са – кимна жената.
Приближи се две крачки към него и
погледна в очите му.
– Любов?
– Любов? Не знам.
– Какво не знаеш?
– Не зная дали е любов – сви рамене. – Някога
беше много силна. Беше истински върховен момент когато се роди сина ми. Очите
ми се насълзиха, бях толкова развълнуван, че дори не изпитах неудобство да
плача пред сестрите. Беше един такъв малък, много малък и съвършен. Неописуемо
чувство. Когато се роди дъщеря ми бях два пъти по-развълнуван, а мислех, че
вече съм свикнал. Не бях. Прекрасни, умни, забавни, любвеобвилни, това бяха
моите деца като малки, но после пораснаха. Станаха претенциозни, капризни,
шумни и недоволни.
Жената се загледа встрани, сякаш без да
вижда света около себе си.
– Говориш за децата, но не казваш нищо за
майката? – проговори след малко.
– Всъщност исках да говоря за нея...
мислех че говоря за нея – въздъхна мъжът. – Тя беше умна, красива, забавна... в
един момент бе най-добрият ми приятел, но после се родиха децата. Грижехме се
за тях и оставихме себе си на заден план – присви устни. – Сякаш всичко овехтява
в един момент.
– Тогава защо искаш да се върнеш там? –
втренчи се в очите му.
– Не знам – сведе
поглед. – Нещо много силно ме тегли обратно. Може би съм мазохист.
Въздъхна и разкърши рамене. Не знаеше как
да ѝ обясни, а и нямаше представа какво точно да й обясни. Огледа отново
китните малки поселища, пръснати из тучната долина, която винаги бе потънала в
свежи, зелени тонове, изпъстрена с великолепни цветя, в която винаги се
разнасяха омайните трели на изящни птици.
– Знам, че там ме чакат сметки, тичане на
работа, после непоносим шум поне до единадесет вечерта, грижи за дома, колата,
децата, жената, капризите на шефа, неволите на роднините и какво ли още не...
един безкраен изморителен кръговрат, ден след ден, без лично време, без лично
пространство, без лични средства, без възможност за бягство, за почивка или за
разнообразие и все пак искам да се върна там.
– Когато дойде тук
беше толкова щастлив, а сега искаш да си тръгнеш – тя видимо се натъжи и пристъпи още две крачки
напред.
Мъжът въздъхна. Нещо присвиваше сърцето
му и сам той не знаеше защо го прави. Не можеше да намери разумна причина дори
за самия себе си, но трябваше да се опита да й обясни.
– Бях замаян, опиянен, като млад моряк от
морски сирени – разпери ръце. – Това е най-прекрасното място на света. Никога
не съм чувствал страх или несигурност. Времето е винаги такова, което най-добре
ти действа на кожата и настроението; не съм изпитвал тревога, глад, гняв или
омраза. Истински рай! Блаженство и благодат, това са думите. Навсякъде е цветна
градина, има само спокойни и щастливи хора. Не видях нито един страдащ, беден
или инвалид, няма старци дори. Почудих се дали не съм умрял, но нали не видях
тунел със светлина, нито живота си на филмова лента.
Жената се усмихна мило и се приближи още
малко към него:
– Не си умрял, просто премина през
пространството и сега си в друга вселена. Помня, че когато дойде, ме питаше
какво ще е времето утре. Ние нямаме представа за време и пространство. Това е паралелен
на другите свят, но реален и уникален.
– А ти се чудеше като ти казах, че следим
Земята за земетресения или урагани – усмихна се мъжът. – Аз все още не знам как
е възможно да нямате наука и да не знаете нищо за физичните и химичните явления
на тази прекрасна планета.
– Не ни е необходимо – повдигна рамене
тя. – Когато нещо е толкова хубаво, защо ни е да го изследваме, да го подлагаме
на съмнения, да го експлоатираме? Ние нямаме нужда от това.
– Разбираемо е – кимна. – Тук сякаш не ви
трябва защита. Прекрасно е, макар да е непонятно.
Колебливо я погали по рамото.
– Благодаря ти, че искаш да остана, скъпа
приятелко, но ще се върна в моя дом. Знам, че ще ми е много трудно, но съм
свикнал. Толкова съм свикнал, че чак съм го обикнал.
Голямата желязна порта изскърца и кръг с
цветовете на дъгата засия пред двамата. Мъжът протегна длан към жената, която
го бе приютила в този фантастичен свят и понечи да скочи в кръга.
– Бих искала да ти дам нещо за спомен, но
няма нищо наблизо, само онова дърво, от което не бива да ядем, защото ще се
отровим. Довиждане приятелю.
– Довиждане приятелко...
Няма коментари:
Публикуване на коментар