петък, 11 януари 2013 г.

Звезди


            Представям Ви Ива Касабова – автор с интересни идеи и разкази, които винаги съм харесвал.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


            Лежеше изтощена в леглото си. Беше твърде стара и макар умът й да бе бистър и все още бърз за нейната възраст, сърцето й беше слабо и вече не й оставаше нищо друго, освен да чака мига, в който то щеше да спре и тя щеше да заспи завинаги. Единственото й разнообразие бяха нейните спомени, към които се връщаше с умиление.
            Беше щастлива, че всички от фамилията се навъртаха край нея – децата й, внуците – всички, но когато семейството хукнеше по своите си задачи, къщата утихнеше и останеше макар и за кратко сама, целият й живот минаваше пред очите й като на филмова лента и тя се пренасяше в годините на своята младост. Спомняше си сватбата, раждането на децата си, радостите и неволите, спомняше си всичко.
            Бяха я оставили на спокойствие, за да поспи следобеда, но тя усещаше, че времето й бе кратко и искаше да преживее най-вълнуващите си моменти отново. Затвори очи и усмивка озари лицето й. Беше се върнала пак там, на мястото където се бе връщала толкова често през последните години от живота си. Там, на брега на морето.

            Летният топъл вятър полюшваше нежно косите й, галеше я по бедрата и развяваше небрежно роклята по изящното й тяло. До нея вървеше той – красив и строен, с топли очи и нежни ръце. Прегърнал я през кръста, двамата се разхождаха по плажа във вечерния здрач и си говореха.
            – Погледни – мъжът погледна нагоре – виж звездите, колко са много тази вечер, колко е ясно... виж, това там е съзвездието “Голямата мечка”.
            – Да – усмихна се тя. – Колко са красиви! Къде ли е “Малката мечка”?
            Опитаха се да я открият, но колкото и да се взираха, не успяха. Голямата обаче блестеше ярко над тях и сякаш ги хипнотизираше. Всяка вечер, вдигнеха ли поглед към небето, я виждаха. Където и да ходеха, каквото и да правеха, тя бе все там, на небето, пред очите им. Беше се превърнала в знак на тяхната любов.
            Бяха се срещнали едно хубаво лято, малко преди войната, докато работеха в един хотел край морето за сезона, както за да понатрупат стаж, така и за да изкарат малко пари. Никой от двамата не бе предполагал, че това лято ще бъде най-яркото в техния живот. Любовта между тях пламна мигновено и колкото и да я отричаха в началото, не можаха да я скрият. Скоро за тях светът спря да съществува. Ден след ден, минута след минута те се пристрастяваха все повече и повече един към друг. От гърдите им се изтръгваха въздишки от товара на толкова много любов, защото знаеха, че всичко щеше да свърши: само след месец сезонът приключваше и трябваше да се разделят. Всеки щеше да хване пътя в живота си и да остане само споменът. 
            Времето течеше неумолимо. През тези дни често пъти излизаха и вместо неизмеримо щастие у тях се загнездваше тъга.
            – Ще се срещнем пак – опитваше се да я ободри, като се усмихваше с тъга. – Колкото и време да трябва да бъдем разделени, и то ще отмине. После ще се срещнем и ще изживеем живота си заедно. Сега откраднахме малко щастие поднесено ни от съдбата, но после ще го изградим заедно и ще го запазим.

            Вратата се отвори и внуците й пристъпиха към нея. Жената отвори очи и се усмихна. Погледна през прозореца и видя, че вече се е стъмнило. Помъчи се да се надигне, момчетата се втурнаха и нагласиха възглавницата зад гърба й. Тя отново обърна поглед към прозореца. „Ех, къде ли е той сега? Как ли е протекъл животът му? Защо не се срещнаха пак?”, питаше се жената. Ако можеше още само за миг да го види преди да си отиде, да погали още веднъж лицето му, да целуне устните му, да вплете ръце в неговите коси, да обгърне с ръце раменете му, да чуе гласа му, да се притисне до неговото топло тяло му както преди, както тогава, както някога... още само веднъж!
            Нямаше как да знае, че него отдавна го няма, че бе починал след тежка бронхопневмония три месеца след тяхната раздяла. Не знаеше и затова вярваше, че е срещнал друга, че е много щастлив някъде и тайно се надяваше, че любимият й поне понякога поглежда към звездите и се сеща за нея. „Дали помни “Голямата мечка” и незабравимите ни летни нощи?” Тя също се беше влюбвала след това, беше се омъжила и имала деца, но онова лято не бе забравила никога. Човек има само една любов, която се помни вечно, която остава в сърцето му докрай.

            – Бабо? Бабо, добре ли си? – побутна я едното от момчетата.
            – Остави я... мисля, че си отиде...
            Двете момчета се спогледаха.
            – Да й затворим очите...
            – Почакай, виж... сякаш гледа нещо...
            – Да, сякаш гледа звездите... – момчето повдигна очи нататък. – Това там не е ли “Голямата мечка”? 
            Внуците се доближиха до прозореца и се загледаха в небето. Точно пред тях, красива и величествена, ярко блестеше “Голямата мечка”, високо горе, от хиляди години, вечна като любовта...