четвъртък, 30 май 2013 г.

Смъртоносна игра

Ива Касабова

            Когато й занесе пощата за първи път, тя му отвори по пеньоар. Под копринената материя прозираше дантеленото й бельо и младото й силно тяло, а зелените й очи го пронизаха. Онемя като я видя, едвам успя да й връчи писмото и хукна като подгонен. От този ден нататък не можеше да спре да мисли за нея. Нещо магнетично го теглеше към къщата й и той бе прекарал не една и две нощи на ореха пред дома й, втренчен в нейния прозорец, с надеждата да я зърне. Дебнеше сянката й, която приглушените светлини хвърляха по белите дантелени пердета и се изпълваше с копнеж и страст. Знаеше че е сама и това разбуждаше фантазиите му ден след ден, нощ след нощ. Чувстваше се омагьосан, обсебен, обладан от нея. Устните му пресъхваха, когато я зърнеше да се разхожда из градчето, спокойна и непоколебима, сякаш бе лишена от емоции: нито усмивка, нито тъга, нито страх или самота. Нищо. Тя беше от жените след които човек инстинктивно обръща глава. Всички я оглеждаха: не само мъжете, но и жените. Винаги ходеше с вдигната глава, а походката и бе на човек сякаш е покорил целия свят, раменете отворени, гърба изправен, очите дръзки. Трябваше да я има на всяка цена, макар й за една нощ, за която би продал дори душата си.
            Живееше сама на края на градчето. Всички я мислеха за вещица и избягваха контактите с нея. Беше красива, но не това привличаше погледите, а нейната загадъчност. Огнено червените й къдрици се спускаха небрежно по раменете, като й предаваха повече вид на блудница отколкото на жена, за която един мъж би дал всичко. Въпреки това, слуховете и мистиката около нея караха всеки мъж в градчето да я желае, но никой не се осмеляваше дори да я заговори.
            В една юлска вечер той се покатери на ореха и обърна поглед към прозореца й. Тогава я видя, гола, по бели дантелени бикини, косите й закриваха част от гърдите й, бялото перде се вееше полюшвано от вятъра и гальовно докосваше тялото й. Видя как потръпна от нощния хлад, почувства удоволствието, което тя изпита от настръхналата си кожа и силна възбуда премина през тялото му. Желаеше я толкова неудържимо, че дори изпитваше физическа болка от това. Не я познаваше, не ще да е любов, желаеше я и нищо повече, искаше я и щеше да я има сега, с цената на всичко. В главата му трескаво препускаха начини как да го постигне, когато възможността сама се откри пред него: тя се оттегли, загаси лампата, оставяйки прозореца отворен. Ще влезе от там, ще се промъкне като крадец, ще падне в краката й и ще се остави на нейната милост. Ужасяваше се при мисълта, че ще се разчуе из градчето и ще стане за смях, но пое риска и бавно се покатери по терасата, а сетне плахо прекрачи перваза и затаен остана скрит зад завесата на спалнята й. Тя лежеше полугола в тъмното, както я беше видял и не помръдваше. Гледаше я и не смееше да си поеме дъх.
            – Защо ме следиш? – гласът й наруши тишината и го хвърли в паника.
            – Аз... – усети как трепери целия, искаше му се земята да се отвори и да потъне в нея.
            – Искаш ли да си ми любовник?
            – Аз... ще обясня... – обърка се той – не знам...
            – Какво не знаеш? Искаш или не искаш?
            – Любовник? Имаш предвид да...
            – Точно това имам предвид – въздъхна тя. – Е, искаш или не искаш?
            – Ами жена като вас... аз... едва ли съм достоен...
            Тя се усмихна и погали с длан мястото до себе си.
            – Ела тук. Седни до мен. Не съм толкова страшна.
            Той пристъпи пребледнял към нея и приседна на края на леглото. Усети парфюма й и главата му се замая. Приличаше му на приказен сън. Беше толкова смутен, че дори му се прииска, ако е сън да се събуди веднага и да избегне срама, който изпитваше. Тя се надигна и се доближи до него и впери поглед в очите му: убийствен, изпиващ, господстващ и изискващ. Прехапа устни и примамливия й глас нашепна в ухото му:
            – Аз няма да ти дам секс. Ще ти дам въображение, игра, мечти. Ще ти дам необятното, върховното, това, което малцина са изпитали. Ще потънеш в блянове, самият ти ще си екстаз, ще те рисувам, ще те...
            – Добре – дишаше тежко – добре...
            Тя се усмихна. Изглеждаше доволна. Придърпа главата му към голите си гърди и го целуна по челото. Разкопча ризата и бавно плъзна ръка по гърдите му. Неочакваната й нежност му вдъхна увереност и спокойствие. Спокойствие, което скоро щеше да забрави.
            За двете седмици заедно бяха правили какво ли не и винаги под смъртна опасност. Бяха се любили навън в гръмотевична буря на върха на планината, където небето сякаш докосваше земята, мокри от дъжда, почти не можещи да дишат от пороя, при това на ръба на скала, над необятна бездна. Калта с която рисуваше по тялото й се отмиваше и стичаше по бедрата й, а стоновете, които издаваха отекваха над градчето, като стонове от дълбините на ада. Гръмотевици падаха навсякъде около тях, а небето се продънваше в оглушителен тътен. При всяко негово потрепване от страх пред гнева на природата тя достигаше до екстаз, от който той не можеше да се откаже. Сякаш живееше и рискуваше за този момент. Самата мисъл за опасност и фаталност я караха да се чувства не просто развратна и необуздана любовница, а господарка над живота, притежателка на мъжката плът и победителка над психиката. Фантазията й нямаше граници. Единственото което искаше беше всичко е да става все по-опасно, все по-непредсказуемо.
            Тази нощ устните й го изпиваха, сърцето му биеше до пръсване, превръзката на очите му пречеше да вижда, всяко нейно докосване го караше се извива, но копринения шал завързан в краищата си за всяка от китките му, прокаран през решетката на таблата и увит около шията му, го стягаше за гърлото при всяко негово движение. За първи път държеше собствения си живота в собствените си ръце, не биваше за нищо на света да загуби контрол или нямаше да излезе жив от тази къща. Тези игри не го привличаха и го плашеха, но силната й възбуда и лудостта с която тя им се наслаждаваше, му действаха като наркотик. Груби игри, но пренаситени със страст и адреналин.
            Плъзгаше голото си тяло по неговото и му шептеше колко много го желае, как иска той да впие пръстите си в нея. Мускулите на ръцете му трепнаха, но примката около врата му напомни, че не бива да ги движи. Гърдите й докосваха лицето му, маникюра на показалеца й го одраска по долната устна, а в ухото му шепнеше неприлични мисли. Имаше предчувствие, че ще изгуби контрол над себе си и това ще му коства живота. Намрази за миг мъжката си природа, онзи стремеж да имаш жена, която никога няма да притежаваш, която е готова да те пожертва заради удоволствието на плътта. Намрази и жените заради тяхната сила и жестокост, заради тяхната алчност за удоволствие, заради тяхната власт над мъжкото съзнание но другите бяха скучни, безсилни, очакващи страст, но неспособни да я разпалят. Двамата играеха опасни и смъртоносни игри, но не можеха да се спрат, вече бяха зависими от риска, без него нямаше страст. Дори и той, който беше по-разумният, по-страхливият или пък просто нормалният, вече бе обсебен от смъртта. Имаше нещо привлекателно в това да живееш на ръба, да се чукаш като за последно, да знаеш че утре може и да няма. Възбудата му нарастваше все повече, усещаше, че губи контрол над себе си и все по-силно желание да освободи ръцете си от смъртоносната примка го изпълваше. Мускулите му се напрегнаха и примката около врата му се затегна още повече. Изстена, не му достигаше въздух, вени изпъкнаха по челото и шията му, искаше му се да се освободи и да я сграбчи, но не можеше. Закашля се, а тя възседнала го се наслаждаваше на борбата му за малко кислород.
            – Искаш ли да умреш щастлив?
            Той поклати отрицателно глава.
            – А какво искаш? – изненадано каза тя и мушна пръсти под шала за да освободи затегната примка и да му даде възможност да си поеме въздух.
            – Искам да живея щастлив... – поемаше дълбоко въздух.
            – А кой живее щастлив? Знаеш ли как да живееш щастлив? Щастлив можеш да живееш само ако оцениш мига, утрото, залеза, ореха...
            – Щастлив можеш да живееш, ако оцениш любовта.
            – Любов? – учуди се тя. – Нима между нас има любов?
            – Да! Щом сме танцували със смъртта заедно, щом съм оставил живота си на твоята милост, в твоите ръце, щом съм ти се доверил така, а и ти на мен, значи има.
            – Но това са игри за удоволствие – изсмя се. – Бъркаш нещата.
            – Игри? Може би, но между мен и теб, наши!
            Тя го развърза, стана и облече пеньоара си.
            – Можеш да си вървиш и да живееш щастливо с някое скромно момиче. Тръгвай докато все още вярваш, че можеш да живееш щастливо, докато все още психиката ти издържа. А любовта е извратена блудница, тя ще се гаври с теб и ще те връща при мен, докато не намериш смъртта за най-големия екстаз.
            – Не! – той стана и сложи длани върху лицето й. – Не любовта е блудница, а смъртта. Не смъртта е екстаз, а любовта. Мигът не е ценен без любов, утрото е нищо без живот.
            Сграбчи я за раменете и я метна на леглото, с едната си ръка придърпа шала, завърза китката й, прекара го около шията й, през решетките на таблата и затегна другата й ръка.
            – Искаш ли да умреш щастлива?
            Тя кимна.
            – Добре!
            Разкъса пеньоара й и впи устни в шията й. Бавно се спусна надолу по тялото й, по бедрата, през коляното, глезените, не пропусна нищо, изкачи се обратно нагоре. Сложи ръка под главата й, разтриваше раменете, врата й, галеше ръцете й, гърдите. Говореше за аромата й, вкуса й, за тялото й, извивките му, кожата й, не пропусна сантиметър от нея, който да не бе нарисуван с думи и целувки, нежност и агресия се примесваха. Ръцете й трепнаха и примката се затегна около врата й. Той видя това, но продължи.
            – Искаш ли да умрем щастливо заедно?
            Стана, взе тежък, масивен нож от кухнята и завърза дръжката му с единия край на колана на пеньоара й, после го метна през полилея над спалнята й, а другия край напъха в устата й. Ако тя решеше да си поеме въздух, изохка или каже нещо, щеше да освободи смъртоносното оръжие, полюшващо се заканително над двамата. Погледна я, беше възбудена, смъртта се беше намесила, отново бяха в своя танц, тя скимтеше от неговите целувки изпълнени със страст, жарко препускащи през най-интимните места на тялото й. Искаше й се да вика, да се освободи и да му се отдаде. Досега тя беше водила играта, а сега беше въвлечена в нея, досега бе извличала удоволствие, сега й доставяха удоволствие. Потрепна. Примката се затегна още.
            – Още ли искаш да умреш щастлива?
            Поклати глава, очите и сякаш крещяха “Не!”. Не се страхуваше да умре, страхуваше се да умре сега.
            Той проникна в нея, небивало удоволствие изпълни тялото й.
            – Не, не любовта е блудница, а смъртта, не смъртта е екстаз, а любовта – повтори думите си той, а тя скимтеше разнежена от ласки и сълзи от удоволствие се стичаха по бузите й.
            – И не казвай, че не е любов. Любов е – продължи той – защото съм луд, луд от любов по теб, толкова луд, че да умра.
            – Обичам те – извика тя и усети края на колана да се изплъзва от устата й. Вдигна очи, острието летеше право към гърба на нейния любим. Миг след това той се изпъна, с последни усилия се протегна, развърза едната й ръка, усмихна се и издъхна в прегръдката й, допрял безжизненото си лице върху гърдите й.
            Никой не знаеше какво е станало с нея. Казваха, че умряла в някаква лудница. Психически била лабилна. Почти не говорела нищо, освен, че никой на този свят не познава любовта, любовта заради която си струва да умреш.

петък, 24 май 2013 г.

Карнавалът

Ива Касабова

            Всички карнавали, които се организират в училището ни за края на всяка учебна година, са хубави. Преобличаш се в някакъв герой и излизаш навън, скрит зад маска и костюм, напълно свободен да правиш каквото поискаш, да бъдеш какъвто пожелаеш. Миналата година например, едно момче изнесе цял караоке-рецитал и макар да пееше ужасно фалшиво, всички се забавлявахме. И досега не зная кой беше този смелчага, но какво ли му пукаше? На другия ден едва ли някой щеше да го сочи с пръст и да му се надсмива – беше само един от всичките маскирани. С времето маските ставаха все по-ефектни и прикриваха все повече. Ако преди години бе лесно да разпознаеш човека зад всяка маска, то сега бе направо невъзможно, защото постепенно разбирахме, че колкото по-прикрита е маската, толкова по-голям е купонът. С течение на времето останаха да се виждат само очите и устата, за да можем да си похапваме от лакомствата, отрупани на голяма маса в единия край на физкултурния салон. Аз се бях маскирала като жената – котка и за това ми стана много приятно, когато видях из салона да се разхожда Батман. Имало значи още един, който обича комикси като мен. Той също ме забеляза, разсмяхме се – бяхме идеалната карнавална двойка – и се заприказвахме.
            Постепенно преминахме от общите приказки към комиксите, после – към музиката, разказваше ми интересни неща, а аз го слушах с удоволствие. Беше духовит и красноречив. Танцувахме, хапвахме, дори установих, че и вкуса ни до голяма степен съвпада. По всичко личеше, че е сродна душа. Питах се кой ли би могъл да бъде, но не можех да се досетя. Приличаше ми на онзи сладур Венци, по когото бяха хлътнали всички момичета, включително и аз в един период, но като че ли не беше той. Венци беше доста по-нахакан и далеч по-повърхностен, а този тук беше съвсем друг: деликатен, някак по-фин както в обноските, така и в приказките, много по-интелигентен. Представях си го красив, чернокос, с чаровна усмивка и трапчинки на бузите, като един от десети клас, по когото си падам. Ами ако наистина е той?
            По едно време вече изгарях от нетърпение да разбера, но това означаваше да свалим маските, а аз се притеснявах, че ще се разочарова когато разбере, че съм ученичката от осми клас, която не изпъква с нищо. Вратата се отвори рязко, обърнахме се и видяхме Вейдър, застанал с ръце на кръста и дишащ тежко, издавайки ръмжащи звуци.
            – Бас държа, че е забравил за наметалото – каза кавалерът ми.
            Не разбрах какво има предвид, но в това време новодошлият направи крачка напред, вратата се хлопна зад него, защипа наметалото и следващата му крачка вместо напред, се оказа назад. Разсмях се.
            – Как позна?
            – Ами и аз бях забравил за моето като влизах.
            Не спирах да се смея цяла вечер, а трябваше да приличам на коравата Жена – котка; толкова приятно не бях изкарвала никога.
            Вечерта приключваше и трябваше да се прибирам. Моят тайнствен Батман предложи да ме изпрати до нас и аз се съгласих. Вървяхме, но сега бяхме мълчаливи. Знаех, че от утре започва ваканцията, че никога няма да разбера кой е, че го харесвам и че искам да се сближим повече, но ме беше страх да сваля маската си. Мислех си, че той има повече шансове от мен – нали ще ме изпрати до нас, така ще разбере коя съм и ако ме хареса, ще ме потърси, ако ли не – в сърцето ми завинаги щеше да си остане Батман. Струваше ми се доста несправедливо и за това реших, че трябва да се разкрия и да открия кой е.
            – Не си ли любопитен коя съм? – попитах, когато стигнахме до моята кооперация.
            – Любопитен съм.
            – Ами, да свалим маските тогава?
            – Не, така е по-добре... – отвърна някак нерешително той – повярвай ми.
            – Какво му е хубавото – погледнах го. – Аз съм жена, а това означава, че съм любопитна. Освен това много ми харесваш, искам да знам кой си.
            – Аз пък не искам да знаеш кой съм – Поклати едва забележимо глава. – И аз те харесвам, но не искам да сваляме маските си. Запази спомена за тази вечер и повече не се занимавай с мен.
            – Защо? Какъв е проблемът? Гадже ли си имаш?
            – Не, нямам гадже, никога не съм имал и може би скоро няма да имам...
            – Ами как ще имаш ако само скрит можеш да контактуваш с момичета? Хайде да свалим маските и да видим, може пък да ти стана първото гадже – не се отказвах аз.
            Направихме няколко крачки в тишина.
            – Хайде! – дръпнах го за ръката.
            – Добре, щом толкова държиш... – промълви едва – дано не развалим хубавата вечер.
            Вълнувах се не по-малко от него. Часът на истината беше настъпил. Чудех се дали сега не е един от онези съдбовни моменти в който ще видя лицето на една голяма любов? Изброих до три и свалихме маските.
            Ужас! Това беше мухльото на класа! Онзи, затвореният в себе си; пъпчивецът, когото всички спуквахме от подигравки; онзи, за когото се питах, как е възможно природата да се изгаври така, който дълго време ядеше бой от момчетата, докато накрая не започнаха да гледат на него като на момиче и спряха да го закачат, защото им омръзна. Всичко бях очаквала, но не и да е той. Стоях насред тротоара и не знаех какво изпитвам. Защо ми трябваше да се разкриваме, толкова хубаво ни беше!
            Той разбра моето колебание и заотстъпва. Сложи си маската, обърна се и безмълвно тръгна. Гледах го: пак беше онзи хубав мъж, когото си представях преди да разбера кой е.
            – Почакай... не съм ти благодарила – настигнах го.
            Той забави ход се извърна.
            – За какво?
            – Ами, не знам... че ме изпрати до нас...
            – Няма нужда, наистина – отвърна унило.
            Сама не разбирах какво правя, но нещо в мен ме накара да хвана наметалото му. Придърпах го, целунах по устните и изтичах към входа. Повече никога не го видях.
            Когато ваканцията свърши и тръгнахме на училище, него вече го нямаше. Бяха се преместили. Често си спомнях за него и се чудя кое ли момиче се смее на шегите му сега, коя ли изпраща до тях, дали все още се маскира като Батман и се надявам, много се надявам да е намерил добри приятели, каквито аз и останалите не бяхме. Понякога ми се иска да можехме винаги да бъдем със своите маски. Всички търсим своята сродна душа, но се водим по тялото, а кой знае тя може да е в тяло, което никога няма да забележим...

понеделник, 20 май 2013 г.

Тя ми е приятел

Ива Касабова

            Запознахме се в театралната група. Отидохме там с най-добрия ми приятел с надеждата, че ще станем актьори, а може би просто да си запълваме времето, знам ли. Естествено, веднага огледахме мацките. Имаше готини, някои бяха даже страхотни, но по всичко личеше, че не са момичета за нас. Студени бяха, нищо че ни се усмихваха, личеше си, че е само от любезност. Усещам ги тези работи и не се натискам там където няма да ме огрее. За какво ми е да се правя на сваляч като знам, че само ще получа студен душ, който ще ме върне на земята? Там обаче я срещнах и нея.
            Веднага разбрах, че е различна. Не кокетнечеше с нас, беше някак естествена и бързо се сприятелихме. Скоро станахме неразделни, а моят приятел направо хлътна по нея. Не че и аз не съм я пожелавал, но общувахме по друг начин и някак си не вървеше да я свалям. Само понякога й хвърлях шеговити комплименти. Сгрешил съм сигурно, защото докато аз я приемах като приятелка, то моят приятел стана настоятелен и някак спечели вниманието й. Дори когато станаха гаджета, пак сме се напивали често, пътувахме заедно на стоп по излети, скачахме с бънджи, какви ли не щуротии сме вършили тримата. С нея можех да си кажа всичко, играехме шах понякога, но все ме биеше, а после се бъзикаше с мен. Понякога се чувствах влюбен в нея, понякога имах закрилнически чувства, като на брат към сестра. Сам не мога да се разбера. Все едно. Със сигурност знам, че не искам интимна връзка. Знам че любовта ще развали всичко. Нали ги гледах как се караха: той все я ограничаваше или ревнуваше, опитваше се да я промени, държеше се с нея като с дете, макар че тя бе по-умна от нас двамата взети заедно. Тя пък хич не му се даваше. Живееше си както си знае и смяташе, че детето е той. Луда работа.
            Преди време дойде у нас посред нощ. Скарали се и искала да ме види.  Пихме цяла вечер, не спираше да ми говори. Споделяше най-интимни неща. Казах й, че харесвам една жена, а тя ме слушаше и ме съветваше. Да, тя знае, все пак е жена. Говорихме си за приятелството, за любовта и за секса, за всичко. И в спорове се впуснахме, дори ровихме из книгите, за да си припомним някой забравен цитат. Луд ли съм? Цяла нощ пия и разговарям с една страхотна мацка и вместо да се пробвам, аз чета книги с нея. Ако ми го беше казал някой, нямаше да му повярвам, но не исках да я чукам. Исках да сме си приятели, харесваше ми нашето приятелство. А защо не и двете, не може ли? Рядко се получава, знаех че всичко ще пропадне и тогава – край. Нямаше да я виждам вече, нямаше да спорим, нямаше да скачаме с бънджи и да се хилим на глупостите, които само ние двамата можехме да сътворим. Не си струваше заради единия секс, заради някакво си кратко удоволствие. Бе твърде ценна за мен, все пак жени за секс – колкото щеш, но жени за приятел с срещаха рядко, много рядко даже. Бях се разболял от шарка веднъж, а тя ми готвеше супи, представяте ли си? Гаджетата ми ревнуваха от нея, а аз се оправдавах пред тях, че съм бил с приятел, като само аз си знаех, че става въпрос за нея. Ама, че съм глупак! Беше закъсала веднъж, останала без работа и без пари, за капак на всичко и разбрала, че е бременна. Нямах пари тогава и си продадох златния пръстен, за да й помогна. И трева сме пушили. Много смях падна, особено като обърка царя и царицата. Не е лесно да играеш шах напушен. Смял съм се със сълзи и не веднъж след тежки запои съм я носил на гръб като малко дете, с нейните няма и петдесет кила. Мислех, че ще бъде така цял живот, но не стана. Хвана си друго гадже.
            Виждахме се все по-рядко. Той не бил съгласен с нашето приятелство, не го приемал за нормално и я обсеби. Трябва доста да го е обичала, защото – до колкото я познавах – гаджетата й нямаха право на глас за някои неща. После се ожениха и съвсем загубихме връзка. Срещнах я наскоро, вече майка на едно дете и разведена, по-различна, по-зряла и улегнала, но със същия дух. Зарадва се като ме видя. Говорихме си много, пак като приятели, истински приятели. Не откъсвах поглед от нея. Беше по-женствена и пола си беше облякла, а преди само дънки и фланели носеше. Още по-красива ми се стори, нищо че годинките бяха оставили своите малки белези. Все така ухилена, все така отнесена... колко щастлив бях да я видя! Колко пъти съм имал нужда от нея, да й споделя нещо, да потърся съвет, да поиграем шах и да се похилим, просто ей така! Пак се върна нашето приятелство, но не такова каквото беше. Вече я желаех, обичах я. Може дори винаги да е било така, само че аз съм идеализирал нещата. Опитът ми беше показал, че не мога да постигна същото с друга жена, а аз исках връзките ми да бъдат на основата на такива отношения.
            Казах й го, а тя се разочарова. Смяташе, че е загубила своя приятел и така и беше. И да приемеше, и да откажеше, резултатът щеше да е един и същ: приятелство в чистата му форма нямаше да има повече. Проклех съдбата затова, че е жена, ако беше мъж щеше да е друго. Защо ми трябваше да се влюбвам. Ще се откъсна от нея, за малко, докато ми мине, а после пак ще я потърся. Все пак тя ми е приятел и нищо не бива да развали това толкова уникално приятелство.

събота, 11 май 2013 г.

Да направим сделка

Ива Касабова

            Аз съм човек на сделките, колкото повече и колкото по-успешни – толкова по добре. За това винаги обмислям нещата, няма нищо оставено на случайността, нищо непредвидено. Просто трябва добър анализ, чар и контрол. Няма място за емоции и лигавщини, човек трябва да е твърд и непоколебим. Ако някой не играе по правилата – разказвам му играта. Толкова опитен и добър психолог съм, че случаите в които съм бъркал, се броят на пръсти и дори мога да кажа, че винаги съм излизал победител дори и да е след доста време. Защото не търпя провал. Никакъв. Жените са най-лесни, защото са продажни, винаги мога да се спазаря с тях и да спечеля. Винаги е било така.
            Имам си любимо заведение, в което се събираме с приятели. Някои от тях са твърде дребни играчи, но понякога са полезни. Навъртат се покрай нас, надявайки се да научат нещо, но за добрите сделки се иска талант и нюх, които са дарба. Нямаш ли ги – няма успех. Аз лично обичам борсата, но не пропускам и по-малки сделки. Важното е тръпката, не печалбата; тя е трофей, но това което те пристрастява е играта, играта на ума, на нервите, игра която е само за мъже – играта да печелиш.
            Тази вечер се бяхме се събрали за да отпразнуваме поредния ми успех. Това е традиция, за да не ме напуска късметът, защото, въпреки че не искам да си призная, и той има известно участие в добрите сделки. Бяхме си пийнали и се лигавехме с компаньонките, които си бяхме наели за вечерта, когато един от „дребните” каза:
            – Ще те призная ако свалиш сервитьорката за един месец и я накараш да изпее една песен специално за теб.
            Погледнах момичето, което ми посочиха и не се разтревожих особено. Бях готов да се обзаложа, че ще успея. Веднага сложихме по една хилядарка на масата и аз вече дори се виждах с хиляда кинта по-богат.
            Още същата вечер се заех със задачата, защото никак не ми се искаше да се окажа изгубил при това заради едно момиче, което дори не беше самата красота. Падали са ми в ръцете къде-къде по-секси мацки, далеч по-опитни от нея и далеч по-трудни за докопване. На пръв поглед нямаше причина да се тревожа: бях млад, красив, неприлично богат и много уверен в себе си а тя, тя си беше най-обикновено момиче. Нищо особено. Дори нямаше да я забележа, ако не ми я бяха показали. Но вече се вързах и сега трябва да подсигуря успеха си, и да прибавя една хилядарка към авоарите си. Тя се разшета покрай нас и аз веднага пуснах чара си в действие. Направих й един-два мили комплимента, усмихвах й се нежно, но не бях напорист. Не исках да бъда предсказуем като повечето клиенти в заведението. А и това беше камуфлаж. Никога не съм имал намерение да се занимавам с нея – беше под моя ранг, просто щях да й предложа стотачка, най-много две, ако се запъне и пак щях да съм на печалба, при това добра. Така че търпеливо изчаках барът да затвори и се спотаих на паркинга отпред, за да я пресрещна като си тръгне.
            Не след дълго мярнах силуета й и я заприказвах:
            – Да те закарам ли, как ще се прибираш сама толкова късно?
            – Не, благодаря. С кола съм – отвърна тя и се усмихна, като посочи един стар, раздрънкан “Форд”.
            – О, извинявай! Не видях че това е кола. Прилича на казан за боклук.
            – Така е, прилича, но е кола с душа, много се разбираме с нея. Купих я с парите, които баща ми даде за абитуриентския бал, а вместо рокля, облякох една на майка ми.
            – Как може? Момиче като теб заслужава и рокля, и кола, и двете последен писък на модата.
            – От къде пък на къде реши, че заслужавам такова нещо? Какво ми е специалното та да трябва да го заслужавам?
            Говореше свободно, без никакво смущение, без кокетничене и флирт. Веднага разбрах, че няма смисъл да продължавам да се преструвам. Минах веднага на въпроса.
            – Виж, да направим сделка. Ще излезеш един-два пъти с мен, ще се погрижа за всичко, без обвързвания, без секс, без нищо което не искаш да правиш и след три седмици ще изпееш една песен в моя чест в бара. Ще ти дам сто кинта за тази услуга.
            – Няма начин – разсмя се тя, сякаш и разказвам виц.
            – Защо? Ти си студентка, нали? Работиш, за да се издържаш, животът е труден, ще си помогнеш. Сто кинта не са малко пари нали?
            – Защото си имам гадже с което много се обичаме и на което няма никак да му е приятно да изляза с теб, а освен това и не мога да пея.
            – Какво?
            – Не мога да пея. Пея много фалшиво и никой, и нищо не е в състояние да ме накара да се изтъпанча пред колегите и клиентите, и да заграча като гарга.
            – Голяма работа! Да не си на изпит? В заведението е шумно, ще пееш само на нашата маса, никой няма да те чуе, дори няма да разберат, никой не е казал че трябва да извисиш глас чак до небето, просто ще изтананикаш нещо под носа си.
            – Не става.
            – Добре, имам нова оферта: двеста и петдесет лева и си стискаме ръцете – реших да кача една петдесетачка, за да съм сигурен в успеха, но се изненадах от отказа й.
            – Остави ме на мира. Няма да пея пред никого.
            За първи път от много време насам загризах ноктите си и се почувствах напрегнат.
            – Защо? Кажи поне защо? Ако не те устройва сумата, предложи ти някаква.
            Бях готов да заложа цялата си печалба само и само да защитя честа си. Представях си как всички ехидно се хилят, че съм бил победен от една сервитьорка, че съм загубил един толкова лесен бас. Дори и виц ще измислят, и винаги, когато се изперча с нещо, ще ми напомнят за нея.
            – Защото веднъж моят любим ме помоли да му изпея нещо и аз отказах. Беше ме срам. Сега как ще се почувства ако го направя за теб?
            – Ще му обясним, пък и той едва ли ти е предложил петстотин лева за две минутно пеене? – продължавах да вдигам сумата.
            – Не, но ми е предложил много повече от това.
            Тя се качи в колата си и си тръгна. Аз не се отказах докато месеца не изтече. Използвах всички средства. Правех й подаръци, пращах й цветя, предложих й всичките две хиляди лева, участващи в този бас. Парите отдавна бяха загубили всякакво значение. Бях минал на принципа, че това което не се купува с пари се купува с много пари, но не отстъпваше. От сутрин до вечер мислех само за нея, нима е толкова принципна? Толкова е. Няма да спечеля. А сега, като за капак, съм хлътнал по нея, а тя нехае. Обича си своето момче и това е. Аз не съм достоен за нея, обикновената сервитьорка, не съм достоен защото печеля! Трябва да съм слаб за да ме харесва, да съм чувствителен и лигав, иначе – не! Те, парите, не са нищо за нея, само средство за преживяване, но аз познавам само тях и не знам как да се оправя по друг начин. И така, това си остана най-лошата сделка в живота ми, но пък разбрах какво е това да се влюбиш в някого.

четвъртък, 9 май 2013 г.

Времето за нас е малко

Ива Касабова


            Валеше пороен дъжд и чистачките едвам успяваха да изчистят предното стъкло. Елена бързаше и не искаше да се замисля за времето, за настъпващата нощ, за трудния, черен път. Бързаше, защото там където отиваше, я чакаше един много специален за нея човек.
            Емил беше пристигнал по-рано, беше запалил камината и надничаше тревожно през прозореца. Чакаше я, а тя се бавеше. „Ами ако не дойде?”, питаше се и сам се окуражаваше: „Ще дойде.” Когато през плътните пердета се прокрадна светлина от фарове, той въздъхна с облекчение. Отиде да я посрещне. Отвори вратата но се стресна при вида на патрулната кола отвън.
            – Емил Иванов? – попита младият полицай.
            – Аз съм – едва отговори.
            – Познавате ли жена на име Елена Цанова?
            – Познавам я – тревогата му нарастваше стремглаво.
            – За съжаление трябва да ви съобщим една много неприятна новина. Госпожа Цанова е претърпяла тежка катастрофа тази вечер. Едвам е успяла да се обади по телефона на бърза помощ. Почина на тръгване към болницата. Всичко което ни каза беше вашето име и къде се намирате. Моите съболезнования.
            Студен душ обля Емил по цялото тяло. Не можеше да осмисли чутото. Буца застана на гърлото му, душеше го, зави му се свят. Сълзите напираха в очите му, а краката му едвам го държаха. Имаше чувството че е умрял, по-лошо – прекършен е; жив но без живот, без желание за живот, без смисъл, без надежда, без сили, без радост, без любов, без нищо... без нея...
            Отпусна се в тъмното на дивана със затворени очи и си спомни последния път когато бяха заедно. Бяха на същото това място. Спомни си усмивката й, нежното й лице, топлия глас, грациозната походка, сладкия смях, нейната ненакърнена невинност и деликатност, чувствените й целувки, приятните разговори, нежното й докосване, нейната истинска любов и колко безрезервно му я даваше. Спомни си последния им разговор.
            – Колко е хубаво да съм с теб! – гласът й звучеше толкова истински, сякаш тя и сега бе до него.
            – Ще се разведа, ще подам молбата още утре.
            – Недей. Защо си усложняваш живота? Знаеш колко е трудно, прекалено сложно е.
            – Защото времето за нас е малко. Не мога да понасям вече да съм далече от теб. Искам те всяка вечер до себе си.
            – Времето е малко, но пък е безценно. Може би затова и се обичаме толкова много, защото защото копнеем за това малко време в което ще бъдем заедно, защото го очакваме, защото жертваме. Ами ако се съберем и изгубим това усещане? Страх ме е, не искам да загубим любовта си, тя е най-скъпото което имам.
            – Няма, няма, ще видиш. Няма да го допуснем, ще внимаваме, толкова време не сме я изгубили, няма да я изгубим и сега.
            Емил си спомняше този разговор и изпитваше такава болка и горчивина каквато не подозираше, че човек е способен да изпитва. Спомни си как винаги той е бил човекът на разума, как никога преди не й беше обещавал да се разведе, как в началото дори съвсем откровено й го беше казал, за да не се чувства излъгана, ако го очаква от него. А сега, когато разбра, че не може без нея, че няма смисъл да се връща при жена си след като не е останала и капчица любов в семейството му и че тя му носи само обиди и недоволство, след като е разбрал, че парите не са всичко на света, след като реши да започне нов живот и след като тази сутрин подаде молба за развод, Елена вече я нямаше! Закъснял е! Времето за тях е било предопределено да бъде малко или може би той предопредели това. Не биваше да я кани, но нямаше търпение да й каже. А тя, тя имаше безкрайно търпение, две години и половина чакаше, чакаше толкова дълго че дори накрая се примири.
            Емил стоеше в луксозната си вила, за която трябваше да води кървави съдебни битки с жена си, макар че не стъпваше в нея с години, вилата която бе кивотът на единствената му истинска любов.

вторник, 7 май 2013 г.

Накъде отива този свят

Ива Касабова

            Работя в малка фирма. Всичко на всичко сме трима души. Сашо – мъж на моята възраст, Коко – млад двадесет и три годишен колега и аз – единствената жена. Бяхме сплотен колектив от професионалисти и много се уважавахме. Освен колеги обаче бяхме и добри приятели. Та нали човек прекарва на работното си място повече време отколкото където и да било другаде?
            Всеки ден обядвахме заедно в едно малко ресторантче близо до офиса и споделяхме проблемите си, за семейството, за децата, за работата, с две думи – всичко.
            Днес, както винаги, се отправихме заедно на обяд и се заприказвахме за нещата от живота. Само Коко си мълчеше и ни слушаше, което не беше присъщо за него. Той бе отракано хлапе, много наясно с компютрите и новите технологии, и почти не му спираше устата.
            – Къде си се замислил, драги? – подканих го да се присъедини към разговора. – Някое ново гадже може би?
            – Ами! Няма такова нещо. То днешното жени ли са...
            – Айде пък сега – усмихнах се – едва на двадесет и три, а вече женомразец.
            – Ех... – въздъхна Сашо – преди двадесетина години, когато бях на твоята възраст, животът беше само любов. Събуждах се с нея сутрин и си лягах с нея вечер и нищо друго не ме интересуваше. И рок-енд-ролът беше млад.
            – Да-а-а – носталгично си припомних и аз. – Какви мъже имаше тогава! Истински кавалери с въображение и стил.
            – А как иначе? – повдигна вежди. – Да не би да сме имали избор? Жените бяха взискателни и това ни поддържаше във форма. Трябваше да четем, да сме търпеливи и обаятелни, иначе ще ти върже гадже, ама друг път.
            – Е, недей така – разсмях се. – Просто не искахме да ни мислите за леки. Все пак представите ви за морал бяха доста строги.
            – Абе аз, честно да си призная, бая се чудех кой глупак наложи тия морални норми, та си изтърквах подметки от тичане след някоя, докато ми върже. Но не съжалявам, защото, като се замисля, всяка жена с която съм бил, съм я обичал безумно, а любовта умножава стократно удоволствието от секса.
            – Че това и за мъжете ли важи? Аз мислех, че само жените изпитват по-голямо удоволствие, ако усетят и наличие на любов.
            – Важи, и то с пълна сила. Бих казал, че женените по сметка мъжете са далеч по-малко от жените, ама това е тема на друг разговор. Спомням си един случай, в който доста бях хлътнал по едно момиче – намести се Сашо и заря поглед в пространството. – Тя ме харесваше също. Ходехме вече няколко месеца, но все не ми се отваряше парашута. Целувки, прегръдки и – до там. Да минеш на въпроса направо си беше жива простащина и имаше сериозен риск да отнесеш някой лют шамар. Та аз си мислех, че всичко се дължи на това, че все не можем да останем насаме. По ония години всички почти се познавахме и се събирахме на големи тумби, така че една вечер реших да я поканя в моята бърлога – една таванска стаичка която си бях наредил за себе си и ако не бяха скосените тавани, можеше спокойно да мине за боксониера.
            Заех се да се приготвям за специалната си гостенка. То беше чистене, то беше чудо. Изнамерих готини плакати на “Бийтълс” и “Ролинг стоунс”, обрах паяжините, даже взех една китара на заем от един приятел за декор, защото мадамите много си падаха по романтични мъже с китари. След като приключих със стаята, се хванах да създам атмосфера: купих две саксии с цветя, свещи, покривка за масата, някакъв ароматизатор за кола тип „Борче”, абе с две думи – цяла седмица се занимавах с това.
            В деня в който бях решил, че ще я поканя, взех едно пиле от магазина, някаква готова салата, вино и вносни цигари насипно – да се поглезим малко. Бедни години, “Арда” без филтър бяха най-оборотните цигари сред младежта по онова време. И така, изпекох пилето и тръгнах за срещата. Казах й че съм намислил да я водя у нас, че имам изненада за нея, и тя се съгласи. Боже как ми биеше сърцето! Мисля че получих аритмия в този момент. Всичко вървеше по план, но като отключих вратата ме лъхна остра миризма на изгоряло и кълба дим се натъркаляха около нас – разсмя се Сашо. – Да, всичко щеше да е по план, ако не бях забравил да изключа фурната. Та вместо романтична вечер, вкусно пиле с винце, хубава музика и романтика на свещи, цяла вечер развявах една хавлия, за да изкарам неприятния, задушлив дим през прозореца.
            Но все пак не беше пълен провал. Тъкмо си помислих, че ме е взела за кръгъл идиот, когато тя ме запрегръща и после се любихме цяла нощ, гладни и жадни, но поне с хубави, вносни цигари.
            – Ох – въздъхнах – колко такива спомени мога да разкажа.
            – Много са наистина – поклати глава Сашо.
            После се сетихме за нашия млад колега и го погледнахме, като очаквахме да ни разкаже, как стоят нещата днес.
            Коко само поклати отрицателно глава и каза:
            – Нямам какво да ви разкажа.