неделя, 14 април 2013 г.

Няма да споря с теб

Ива Касабова

            Денят бе спокоен и обикновен, всичко беше мирно, уютно и тихо. Вечерята бе сложена, детето спеше дълбоко и двамата си почиваха след работния ден, вечеряха на спокойствие и хвърляха по едно око към телевизора.
            – Знаеш ли, днес стигнах до извода, че няма такова понятие като „нищо” или „нула” – обади се жената.
            – М-м-м... не мога да се съглася с теб – отвърна разсеяно мъжът й. – Нулата според мен е център от който започва положителното или отрицателното броене.
            – Не, ти не разбираш – продължи тя. – Според мен нулата е математическо число с което се обозначава отсъствието на нещо присъстващо в математическото условие. Представи си, че на нашата маса има две ябълки и ние ги изядем. Тогава на масата ще останат нула ябълки, а не „нищо”, т.е. нулата представлява обозначаването на отсъствието на ябълките, защото в условието се говори за тях.
            – Виж, много лесно си обясняваш нещата – отмести очи от екрана на телевизора. – Ако нашият син е на шест години, то ние ги броим от раждането му, той не се ражда на една година. За да стане на една година, трябва да броим от момента на раждането до момента на настъпването на втората година.
            – Именно: сам казваш, че такова понятие като „нищо” или „нула” няма. От момента на раждането започват секундите или стотните от секундата или дори хилядните от секундата.
            – Но преди хилядните от секундата е нулата, т. е. нищото. Според твоята теория ако приемем, че най-малко число е една хилядна, то числото минус една хилядна трябва да започва от числото плюс една хилядна и обратното, така ли?
            – Скъпи, опомни се. Кому е нужно да брои нищото? Ако искаме да изброим чиниите по масата от нула чинии ли ще започнем?
            – Няма да споря с теб, очевидно не разбираш – каза мъжът и се върна към вечерята.
            – Няма да спориш, защото не можеш – усмихна се победоносно жена му. – Трябва да признаеш, че съм права.
            – Не, не си права и много добре го знаеш – отново вдигна очи към нея.  – Просто каквото и да ти кажа няма да ме чуеш.
            – Така ли? – наежи се тя. – А, какво казваш ти? Нищо, което да е неоспоримо.
            Мъжът започна да се изнервя.
            – Ами нали ти дадох пример с годините? Какво съм виновен, че не схващаш?
            – Хайде пък сега... май ти не схващаш. Примерът ти за годините е достатъчно ясен и сам си противоречиш с него, защото имаме условие да изброим годините. Ако синът ни е роден сутринта и е на четири часа, ще имаме нула дни, нула седмици, нула месеци и съответно нула години, но ако имаме условие да изброим часовете ще получим четири часа, така че нулата съществува само когато имаме условие, което я прави математическо число – разпалено ръкомахаше жената. – Ако отидеш някъде ще броиш нещото, а не нищото: две пердета, две вази, три маси и т.н., а не нула чаши, нула стола, нула дивана и прочее. Едно число, колкото и да го делиш, няма да получиш нула. За да получиш нула трябва да изваждаш, а за това е нужна система, изваждаш от една система и изваденото отива в друга. Няма абсолютно нищо.
            – Но това означава, че ще има само една безкрайност и не може да се премине от минус безкрайност до плюс безкрайност, което не ми се струва логично. Трябва да има пресечна точка от която да се преминава от едното към другото.
            – Тогава не можем да говорим за безкрайност и според теб нулата е безкрайност или нищото е безкрайност?
            – Ох, добре – изпъшка мъжът. – Остави ме на мира. Щом не искаш да разбереш, твоя работа. Философствай си колкото искаш, но преди да започне едно състезание хронометърът е спрян и стартира в един определен момент, преди това няма нищо и това се отнася за всичко. Метърът започва от нула, а не от един милиметър, преди началото на плата няма плат за мерене, няма нищо за мерене, това е.
            – О, или по-точно има обратно броене. Вземи часовника 23 часа, 59 минути и 59 секунди след изтичането на 60 секунда започва първата от новия ден...
            – Но според това което казваш означава, че нещата нямат начало, а това не е вярно, нищо не може да работи без нула, вземи компютрите например... нулата по принцип е числото, което е по-малко от най-малкото число и по-голямо от най-малкото число с отрицателен знак, тя е точката на началото.
            – Кой е казал, че може без нула? Казвам само, че нулата не е равна на нищо, че тя е математическо понятие за измерение точно толкова, колкото и единицата, и петицата, и...
            – Чудесно и каква е нейната измерителна стойност?
            – Ами нали ти казах, отсъствието на посоченото в условието на задачата нещо.
            Жената стана и се разшета из кухнята. Разбираше какво й казва той, но мъжът й явно не разбираше какво му казва тя. Това я дразнеше и се чувстваше ядосана. Двамата мълчаха. Беше вече доста късно и те се отправиха към спалнята. Легнаха си в двете половини на широката спалня и размишляваха. Беше топло, мъжът протегна ръка и я погали по бедрото. Тя хвана кутрето му с двата си пръста и пренебрежително отметна ръката му в неговата половина на спалнята. После сърдито добави:
            – Навлязъл си в моята половина, ще те помоля да внимаваш да не нарушаваш личното ми пространство.
            – О, добре! Само ако можеш да определиш от коя точка на чаршафа започва твоята половина и от коя моята…
            Тя стана, взе една панделка и я разпъна по дължината на леглото. После сърдито каза:
            – От тази панделка нататък е моята половина от леглото!
            – Чудесно, а може ли да си сложа ръката върху панделката, все пак, ако я приемем за нула би трябвало да е неутрална територия.
            – Ако я приемем за нула, то би трябвало да е нищо, което означава, че не можеш да си сложиш ръката върху нищото, така че я приемай като разделителна ивица и не нарушавай правилата.
            Изниза се цяла седмица, но спорът не стихваше. И двамата държаха на позицията си. Минаха през сътворението на света, агрегатните състояния на водата, термометъра, през цялата философия. Шест годишното им дете ги гледаше с широко отворени очи и не разбираше за какво толкова се инатят и двамата. Междувременно в спора бяха се забъркали и други хора, заемащи едната или другата позиция. Проблемът изглеждаше неразрешим, единият от двамата трябваше да отстъпи. Във всеки от тях се беше загнездило чувството, че е прав и никой нямаше намерение да се предаде и да признае другия за победител.
            Цяла нощ бе валяло и утринната хладина навлизаща през отворения прозорец обгръщаше тялото й като го караше да настръхва. Тя придърпа чаршафа към себе си, а после се отмести и нарушавайки всякакви правила за лично пространство, се сгуши в тялото на мъжа си. Топлината му бе като вълшебен елексир за удоволствие, толкова хубаво бе това усещане. Той я гушна в прегръдката си и със сънен глас промълви:
            – Мир?
            – Мир – усмихна се тя.
            – Трябва да знаеш, че си голям инат... – усмихна се той.
            – Аз ли? Ами ти?
            – Признай, че съм прав.
            – Не мога да призная нещо което не е вярно.
            Чуха се малки стъпчици, след миг врата се отвори и синът им се присъедини, като се разположи между тях, целувайки ги един след друг. Двамата се усмихнаха, а после си продължиха разговора:
            – Не признаваш от инат – продължи да се усмихва той.
            – Инат? Не е инат, а правота.
            – Стига! Пак ще се скарате! – викна синът им. – Толкова ли сте глупави, някой знае ли изобщо какво значи „нищо”?

петък, 5 април 2013 г.

Не ме е страх


Ива Касабова

            Ася и Краси бяха женени от шест години и обмисляха да имат дете. Бяха щастливи заедно и се обичаха. Подредили скромния си дом, отдадени на работата си, двамата живееха в хармония и спокойствие, което чак граничеше с мързел. Предпочитаха да си останат в къщи отдадени един на друг, създавайки си приятна атмосфера, вместо да се скитат по кръчмите или пътищата, както често го правеха преди. Имаха спестявания и планове за бъдещето, които бяха също така скромни и кротки както целия им съвместен живот. Понякога се питаха и се тревожеха дали не живеят прекалено скучно, но после и двамата единодушно отсичаха, че са си много добре – скучаещи в малкия си свят, който си бяха изградили. Спокойният им и монотонен живот обаче се преобърна в деня, в който Ася откри бучка на едната си гърда и докторът произнесе присъдата: рак. От този момент у тях се загнезди страхът и чувството, че тя вероятно ще напусне живота преди да го е изживяла. Дните им загубиха цвета си, а вечерите тегнеха от потискано притеснение.
            Лежаха в леглото замислени, от време на време се споглеждаха, въздишаха тежко и пак потъваха в мисли.
            – Знаеш ли? – проговори тя. – Трябва да направим всичко, за което само сме мечтали, всичко което сме планували. Трябва да излезем от тук и да разгледаме света, да отидем на екскурзия да видим пещерите... все се каним, а нищо не правим. Проспиваме живота си, изгубили сме способността си да търсим и намираме нови усещания...
            – Хайде тогава, ставай и се обличай – завъртя се към нея Краси и си наложи да се усмихне. – Да отидем на бар, да танцуваме, да се напием, а утре да ближем люти рани от тежък махмурлук; да си купим „Кама сутра” и да изпробваме всички пози в нея; да изтеглим пари от банката и да предприемем пътуване.
            – Чудесна идея, да отидем до Париж...
            Двамата се умълчаха отново. Мъжът погали лицето й, сетне преплете пръсти с нейните и останаха така, загледани един в друг. Страхът ги бе обзел, а имаха много неща, които мечтаеха да направят заедно. Въпреки това жената гледаше философски и дори си позволяваше черен хумор, докато на него никак не му беше до философия и шеги.
            Когато тя заспа, той остана да я съзерцава. Въздишаше и имаше чувството, че се задушава от тревогата, която растеше в гърдите му досущ като онази малка бучка.
            На другия ден стана преди нея. Почти не беше спал. Направи й закуска и кафе, които й поднесе в леглото, напълни банята и я пренесе на ръце, докато тя тихо се смееше, а после я пусна в топлата вода и започна да я къпе като малко дете. Не след дълго се озова във водата при нея и в дълго боричкане, шеги и наместване на крака и ръце, се отпуснаха в големия облак от пяна, който бяха направили в борбата си за малко местенце.
            – Мен не ме е страх от смъртта – каза внезапно тя.
            – Каква смърт? Не ти разрешавам да говориш така. Знаеш че позитивното мислене е много важно...
            – Но аз говоря по принцип, не ме е страх аз да умра. Страх ме да не би смъртта да отнеме някой много близък човек и аз да трябва да живея без него. Това е много по-страшно отколкото ти самия да умреш.
            Краси усети остра болка, душата му се сви от същия този страх, заради който не бе мигнал цяла нощ. Не искаше дори да си го помисли, дори да допусне да си го помисли. Изражението му стана мрачно. Той знаеше, че сега трябва да е много силен. Каквото и да каже докторът след като излязат резултатите, трябваше да го приеме хладнокръвно, но не беше хладнокръвен, нито силен. Не можеше да си представи, че ще я загуби. Настръхваше само от мисълта, че може да остане без нея, усещаше, как го обземаше гняв срещу съдбата. Никога нямаше да се примири, щеше й вдъхва увереност, да я гледа като новородено бебе, но нямаше да я пусне да си отиде!
            – Как така не те е страх, всеки го е страх от смъртта – опита се да се отърси от усещанията си и да изглежда спокоен.
            – Ами така. Мисля си за хубави неща, как ще отида в рая... там сигурно има красиви къдрокоси ангели със светли очи и перфектни тела, а огромните им разкошни крила ще потръпват нежно на гърбовете им...
            – Я виж ти! – ухили се той. – Мислиш си за други мъже така ли, а аз се тревожа за теб. На това ли му викаш любов?
            – Но мили, как си го помисли? – прегърна го във водата. – По точно бих стояла до портите на рая, за да те чакам и няма да направя и крачка през прага му докато не дойдеш.
            – Кой ще те остави, щом Господ е толкова нетърпелив сигурно има недостиг на ангели в рая и едва ли ще остави най-красивия от всички да ме чака до портите навън.
            – О-о-о, няма такъв ласкател като теб, любов моя. Толкова си мил и сладък понякога!
            Тя го обсипа с целувки.
            – Такъв съм си... – отвърна небрежно. – Мил и сладък, и само твой.
            Лечението се проточи дълго, операцията, химиотерапията, всичко беше болезнено и мъчително, и Ася често имаше чувството, че няма да издържи. Понякога й толкова зле, че дори желаеше смъртта, но помислеше ли си за Краси, се изпълваше със сили и живот. Краси й помагаше доколкото можеше и грижите които полагаше за нея й даваха сили, докато един ден, след последните процедури, резултатът се оказаха добри. Бяха преборили болестта.
            Когато научи, Краси едвам се сдържа да не се разкрещи от щастие, а Ася не знаеше на кое да се радва по-напред: на оздравяването си или на обичта, която той сякаш изливаше над нея.
            От този момент нататък те не пропуснаха миг от живота си, който да не изживеят пълноценно, с много любов и приятни спомени. Никога не си позволиха да мразят, да се ядосват, бяха разбрали, че когато човек знае кога ще си отиде от живота е по-способен да го живее щастливо. Купиха си „Кама сутра” и изпробваха всички пози в нея, дори си набелязаха любимите. Отидоха до Париж, макар да нямаха нито лев в банката за бъдещето и за старините си. Понякога се налагаше да свият разходите си, но никога не се лишаваха от нещата които искаха да изживеят. Краси си купи китара, защото от малък мечтаеше да се научи да свири и понякога й изнасяше серенади, които подлудяваха съседите им. Ася пък го накара да й направи серия голи снимки, които постави в рамки по стените и не изпитваше никакво неудобство от приятелите, които им идваха на гости. В който и момент да дойдеше смъртта, за да ги поиска, те бяха готови. Нямаше нищо което да ги накара да чувстват, че са пропуснали нещо. Можеха само да са благодарни на болестта, че ги научи да живеят.
            Страхът си беше отишъл завинаги. Смъртта бе само временна раздяла докато се срещнат пак, до срещата която единият щеше чака тук, а другият – до портите на рая.