сряда, 20 февруари 2013 г.

Не искам да ме нараняваш

Ива Касабова

            Тя знаеше какво харесват мъжете, знаеше как да ги предизвика, как да ги влуди. Омагьосваше ги по някакъв начин, впрягаше целия си чар, целия този сексапил и всички бяха луди по нея.
            Аз я наблюдавах. Гледах я отстрани и се чудех. Чудех се какъв ли мъж ще си избере, с кого ли ще остане, с толкова голям избор сигурно ще удари шестицата или ще попадне на някое леке което ще й съсипе живота. Харесвах я, но само толкова, нямах сили за още любовни приключения. След последната си връзка станах напълно безразличен. За какво ми е любов, след като ще ми носи само болка? Все едно, всички са еднакви. Химия, която отминава и после – мъка, защото мъжете сме други: като обичаме – обичаме, като мразим – мразим. Няма променливи настроения при нас: днес – обичаме, утре – не, после пак обичаме, после пак – не... щом сме с една жена значи я обичаме всеки ден. Но жените не са такива, те са на настроенията, днес се гушка в теб, утре крещи по теб и така до безкрайност. Никаква любов вече не искам, добре съм си така. Не че ще стана монах, просто не мога да си позволя да се побърквам вече.
            Всеки ден я срещах в кварталното барче, където, вечер, се събирахме компания от цялата махала. Тя се приближи до мен и ме заговори, не помня какво, някакви общи приказки. Отговорих й безразлично и си поръчах една бира, предложих и на нея но тя не поиска. Постепенно се запознахме. Беше интересна, ставаше лаф и наистина се забавлявахме понякога.
            Една вечер я изпратих до тях, поговорихме си пред блока, и тя сподели, че ме харесва. Не знам как се почувствах, приятно ми стана, все пак е най-харесваната от всички, но тъй като се бяхме сприятелили, не исках да се впускам във връзка чийто изход ми беше известен. Да, имаше всички шансове да ми разбие сърцето и вероятно щеше да го направи ако се оставя, но аз не мога да си го позволя. Вече съм изстрадал достатъчно и знам че момичета като нея не са лъжица за моята уста.
            С времето ставахме все по-близки и тя все по-силно се осланяше на мен, за всеки мой празник ми правеше някаква изненада, когато исках да споделя нещо разчитах на нея, но така и не давах воля на чувствата си.
            – Ех, защо всички ме харесват, само не и този когото искам? – ме попита веднъж.
            – Сигурно е гей, иначе няма как да не те харесва – пошегувах се.
            Тя се усмихна.
            – Нима си гей?
            – Не съм и за това те харесвам.
            – Аз пък бях готова да се обзаложа, че си – посърна някак усмивката й.
            – За такъв ли ме мислиш?
            – Не, но не си като другите. Те знаят да искат само едно, сякаш жените сме секс играчки...
            – Аз не съм за теб, така че по-добре си намери друг.
            Тя въздъхна.
            – Щом казваш... може и да си прав. За какво ли хабя любовта си по теб...

            Не след дълго тя изчезна от погледа ми, не се обаждаше. Търсех я, но все не можех да я открия, а откриех ли я, тя все бързаше. Започна ужасно да ми липсва. Не спирах да мисля за нея защото я обичах, въпреки че постоянно се съпротивлявах на това. Бях решил, че ако човек се настрои, ако си внуши нещо, то ще стане, че може да контролира чувствата си и дори си мислех че успявах, докато не я изгубих.
            Един ден все пак се срещнахме.
            – Къде изчезна? Липсваш ми – подхванах аз.
            – Нима? Мислех, че пет пари не даваш за мен.
            – Как можеш да си го помислиш! – изненадах се и поех въздух: – Аз мисля, че те обичам...
            – Хайде бе? По странен начин показваш любовта си – хладно отвърна тя.
            – Просто се предпазвам... не искам да бъда наранен... затова подхождам резервирано понякога.
            – Oт какво се пазиш? От мен ли? Толкова ли съм страшна? – продължаваше да ме гледа студено.
            – По-точно от себе си, от чувствата си, които са бурни. Не искам да бъда наранен...
            – Наранен? Ясно, давай да мъча другите, та да се предпазя. Е, как е? Успя ли да се предпазиш?
            – Не! Искам да съм с теб и не искам да се пазя!
            Чувствах накъсаното си дишане.
            – Ще ти мине – отвърна сериозно. – Аз не съм момиче за теб, по-добре си намери друга.
            – Защо говориш така? – не вярвах на ушите си. – Нали каза че имаш чувства към мен? Какво стана? Омръзна ли ти вече да ме харесваш? Набързо ме замени с нова любов, нали?
            Тя погледна настрани, сякаш се замисли за нещо, но след миг отново се извърна към мен.
            – Какво стана ли? Ти уби всичко! Аз горях по теб, а ти ме отблъскваше с безразличието си, караше ме да се чувствам нехаресвана, сега се сети... сети се, че можеш и да обичаш, но аз не искам вече да ме нараняваш, няма да ти позволя.
            Тя се обърна и си тръгна, а аз останах да гледам след нея. Как ми се свиваше сърцето само, сякаш виждах любовта ми как си отива безвъзвратно.

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Маските на реалността

            Росен остави масивната чаша до клавиатурата, тръшна се на стола, подпря глава и звучно се прозя срещу жужащия компютър. Ненавиждаше сутрините. Усилието да се надигне от кревата беше почти непосилно. Вечер оставяше телефона си на малък рафт чак в другия край на стаята. По този начин му се налагаше да измине няколко метра в просъница с риск да се пребие, за да изключи алармата, но поне нямаше опасност да се успи. Откакто приятелката му го беше напуснала се налагаше да си прави кафе сам, почти опипом.
            Отпи от чашата и с досада открехна очи. Включи колонките, пусна някаква музика и фокусира часовника в ъгъла на монитора. Знаеше си, че му трябваха поне двадесетина минути, за да се осъзнае и да започне да се приготвя за работа. Работата... отнякъде пропълзя смътен спомен, че днес го очакваха досадни задачи, но незабавно го прогони: нямаше да започва деня си с проблеми.
            Прозя се отново и разтърси глава. Машинално влезе в профила си и на екрана започнаха да се редят скучни картинки и изтъркани клишета, но това беше добре: зяпаше с блуждаещ поглед и постепенно се разбуждаше, без да се напряга. Ръката му тежеше върху мишката и сякаш сама превърташе колелцето, когато някакво червено петно привлече вниманието му. Пръстите му спряха да шават и се загледа в снимка на някаква жена, която мъкнеше масивен букет от рози. Изглеждаше симпатяга, с добро тяло, излъчваше сексапил... Росен отпи глътка и се намести на стола... мацката определено вадеше хубав крак, почти като на...
            Намръщи се и подпря лакти на бюрото. Спомни си как беше правил какво ли не за бившата си, само за да се чувства тя добре. Купуваше й разни парцалки, правеше й дребни подаръци, даже понякога ходеше на пазар, а тя – да го зареже, само защото се бил държал студено. “Не съм й бил обръщал внимание, разбираш ли!”, изръмжа Росен.
            Трябваше да се стяга за работа. Глътна кафето си наведнъж и понечи да стане, когато погледът му се спря върху надписа над снимката: “Перфектният подарък за една жена!”, а надолу се нижеха лигави коментарчета на разни жени и тук-там някой мъж беше написал нещо по-смислено. Последните остатъци от дрямка изведнъж се изпариха, кръвта нахлу в главата му и нащрака: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!”, скочи, подритна стола към бюрото и се завтече да се облича.

* * *

            Милена отпи от капучиното си и примижа от удоволствие. Утрините бяха едни от любимите й моменти. Нарочно ставаше по-рано, за да има време да се наслади на розовеещото небе, на омайния аромат на кафе и канела, да се порови из нета, докато се разсъни напълно и се приготви за работа. Замисли се за бившия си приятел и въздъхна. Беше го обичала, но с безразличието си постепенно беше охладняла към него. Не се чувстваше добре сама, но... Милена отмести все още рошавата си, буйна коса, протегна се и се усмихна: всяко нещо беше за добро. Искаше да си даде малко почивка от емоции и нямаше намерение да се обвързва с поредния, изживяващ се като велик мъжкар, който се изпречеше на пътя й. Сегашното й положение имаше своите плюсове: дори само сутрин, нямаше кой да й мърмори, че се била киснела в банята, че се размотавала, че се гримирала по сто часа.
            Включи лаптопа и влезе в своя профил. Отговори на няколко съобщения, отпусна се удобно и се зае да разгледа кой какво беше публикувал. На екрана започнаха да се редуват красиви фотографии, вълшебни пейзажи, симпатични животинчета, както и множество интересни мисли. Независимо че голямата част от тях се повтаряха и бяха клишета, все пак я караха да се чувства добре, някак си я зареждаха. Харесваше по нещо, понякога драсваше коментар, когато погледът й спря върху снимка на жизнерадостно усмихната млада жена, която беше прегърнала огромен букет рози. Загледа се в сияйната й усмивка, в блестящите й очи, в изящната фигура и почит усети уханието на цветята. Над снимката имаше надпис: “Перфектният подарък за една жена!”. Милена въздъхна. Какво по-хубаво можеше да получи една жена от любим човек?
            Зачете се в кратките, възторжени коментари под снимката. Изненада се, че има и такива от мъже, но подигравателният им тон бързо я охлади: кавалери, които биха направили такъв жест, се срещаха твърде рядко. Продължи да чете надолу, когато изведнъж настръхна. Някакъв идиот беше написал: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!” Остатъците от пелената на съня се съдраха и тя се изпъна в стола. Не можеше да повярва, че мъжете може да са чак такива комплексари, а подобни коментари имаше поне няколко! Макар да беше решила, че няма смисъл да се ядосва за подобни глупости, придърпа лаптопа. В първия момент поиска да избълва куп неща, но размисли и написа само: “Чудя се как може мъжете да са толкова прости, груби и нагли, и най-лошото – с някакво странно чувство, че представляват нещо... смятай, каква злоба от мъжете...” Вече не й се занимаваше със страницата и изключи компютъра. И без това беше време да се гримира и да се облича за работа.

* * *

            Росен крачеше бодро по булеварда. Работата му не беше далече и ходенето го разсънваше окончателно. Задминаваше хората, които пъплеха като че ли нямаха никакви задачи за деня и се мотаеха пред него. Недоволстваше, че го бавеха и ако не беше той да внимава, щяха да се блъснат в него. Понякога хвърляше поглед на някоя по-стройна жена, но се нервираше, когато забележеше такава, която спираше пред витрината за обувки, за дрехи или козметика, особено ако се случеше точно пред него.         Сети се, че трябва да се обади на един приятел, посегна да извади телефона, но ципът заяде. Хвана джоба с две ръце и сви в пряката, като се опитваше да види защо ципът не искаше да се отвори.

* * *

            Милена се наслаждаваше на пролетния вятър, който подухваше в косите й. Времето бе все още прохладно, но във въздуха се усещаше оживлението на природата. Предпочиташе да минава по малките улички, където нямаше голямо движение, беше по-тихо и можеше да се любува на все още крехките листа по дърветата. Сега обаче бързаше и не й беше до това, още повече че носеше неудобна и тежка папка с документи.
            Още се чудеше как този глупак успя да я извади от равновесие с коментара си. Вероятно затова не успя да се организира достатъчно добре сутринта. Гледаше замислено в земята и се чудеше как може да има хора, до такава степен лишени от романтика.

* * *

            Росен продължаваше да се бори с ципа на джоба си, когато някой се блъсна в него. Закова се на място и изгледа жената, която се опитваше да задържи разсипващите се листове.
            – Що не внимаваш къде ходиш!
            – А ти къде препускаш така? – сопна му се тя и се наведе да събере хартията, подръпвайки минижупа си.
            – Препускам аз, че няма кой да блее!
            Тя изгледа нахалника и не си даде труд да отвърне. Мъжът направи крачка, но се спря и се загледа в нея. Пищната й коса се спускаше настрани, откривайки изящната извивка на шията. Над ръба на полата се виждаше тънка ивица от голия й гръб, а надолу тънката талия и приятно заобления й ханш, преминаваха в строен, грациозен крак. Росен присви очи, прокашля се и приклекна до нея.
            – Дайте да ви помогна – започна да събира чевръсто останалите листове.
            – О, изведнъж минахте на “вие”  – стрелна го жената.
            – Не съм искал да ви блъсна. Ама и вие не внимавахте – гласът му звучеше по-спокойно. – Приемаме, че няма виновни. Квит?
            Милена го погледна. Мъжът до нея събра последните листове, изправи се и се усмихна:
            – Хайде, не се сърдете.
            Имаше добре сложено тяло, небрежно разрошена коса и симпатични трапчинки, но я впечатли жестът му. Не бе очаквала, че все още има кавалери, които биха се спряли, за да помогнат на една жена, пък макар и за такава дреболия. Усети как нещо трепна под слънчевия й сплит.
            – Не се сърдя – по лицето й плъзна бегла усмивка. – Просто...
            – Реагирах остро – поклати глава Росен и хвърли поглед на часовника си. – Съжалявам. Едно кафе? Като малка форма на извинение?
            Закъсняваше, но мацката си я биваше. Щеше да измисли нещо, ако шефът му кажеше нещо.
            – Не, не... вярно е, че се бях замислила...
            Мъжът тихо се разсмя:
            – Не, за кое? За реакцията ми или за кафето?
            – Ами аз...
            Милена премисли, че закъснява за работа, че мъжът беше готин, че като го гледаше, щеше да поиска да се срещнат отново, но се бе разделила с бившия си наскоро, обаче този може би беше кавалер, само че едва ли бе готова за нова връзка, макар че ако му даде шанс, след време, кой знае, но пък...
            – Съжалявам, няма да мога – реши тя и се усмихна. – Бързам.
            – И все пак? Знаете, че нищо не е случайно, вероятно и това, че се сблъскахме?
            – Няма как – повдигна рамене. – Благодаря за помощта все пак...
            Тя се усмихна още веднъж, обърна се и продължи по булеварда във ведро настроение, замислена за това, че може би пък все още имаше и свестни мъже.
            Росен я изпрати с поглед, изпъшка и продължи по улицата.

* * *

            Милена влезе в кантората, където работеше, размени няколко приказки с колежките и се настани зад бюрото си. Все още се усмихваше от случката. Като че ли не всички бяха идиоти, като онези, с коментарите под снимката, която бе видяла сутринта. За момент се изкуши да влезе в профила си и да види как са продължили коментарите, но се отказа. Предпочете да не си разваля отново настроението. “И все пак, този може би беше различен”, помисли си тя. “Може би пък трябваше да приема...” Въздъхна, оправи косата си, изхвърли мисълта за случилото се и се захвана да подрежда документите.

* * *

            Влетя в офиса навреме за оперативката, но се оказа, че шефът щял да се забави и трябваше да го изчака. Росен се тръшна на бюрото си и погледна през прозореца. Отново се сети за жената, с която се бяха сблъскали. “Що се опъна такава? Като че кой знае какво – едно кафе”, замисли се и тръсна глава. “Кой я знае и нея каква надувалка е, като онези от сайта!” Засега нямаше работа и отвори страницата. Намери снимката на онази жена с розите и се зачете в коментарите. Както и очакваше, куп жени се бяха изредили да сипят жупел по мъжете и да обясняват, как това било романтика. “Айде бе!”, измърмори под нос. “Какво ли няма да измислят, само да ти бръкнат в джоба!” Затвори браузъра, разроши косата си и се захвана да разчиства служебните имейли.

понеделник, 4 февруари 2013 г.

Падналият ангел

            Ива Касабова
 
            Слънцето грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака и предпазливо отгърна листата.
            С изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.
            – Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?
            Жената спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.
            – От небето –  изпод кръстосаните пред гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.
            – Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!
            Стояха неподвижни.
            – Защо си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто, нашият свят е суров...
            Отпусна се и внимателно пристъпи към нея.
            – Ела, ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг свят.
            – Светът е само един – засмя се ангелът.
            – Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не разбира.
            – Оня свят? – изхихика още по-сърдечно тя.
            – Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?
            – Да. Ако трябва да се научи.
            – А ти защо си тук, какво искаш да научиш?
            – Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?
            – Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че тази загадка е химична реакция на организма.
            – Химия? – заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия, а състояние на духа.
            Присви крилете си и го хвана за ръката.
            – Аз ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят на любовта.
            От този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:
            – А какво е тогава?
            – Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.
            Когато бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше, сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен. Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа, което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а как обичаше да я гледа, когато се смее!
            – Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да им даде щастие.
            Тя се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.
            – Хората не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото страданието идва от липсата на любов.
            – Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно, да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е, когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого, а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...
            Той се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.
            Следващите дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той. Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден, също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.
            – Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.
            – Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.
            Той замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне пристъпи към нея и докосна раменете й.
            – Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. – Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е сурово, дори любовта...
            – Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.
            – Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...
            Тя го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.
            Ден след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше неотлъчно до него.
            Чувстваше се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна както преди и тогава позна страха.
            Неговата любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.
            Веднъж го видя загледан в друга жена и позна болката.
            Разбра за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.
            Така тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.
            В това време някъде из света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.

петък, 1 февруари 2013 г.

Да нарушиш спиралата

            Методи седеше в таксито си и гледаше подпрения на кормилото вестник, но не можеше да се концентрира. Отвреме навреме хвърляше поглед към хората на близката спирка, които се трупаха в сутрешната виделина и се надяваше скоро някой да се качи. Макар да се беше облякъл дебело, му беше студено, но гледаше да икономисва гориво.
            – До “Странджа” двадесет и пет – прекъсна мислите му дребен мъж.
            Потрепери от студения въздух, кимна и клиентът се намести на седалката. Бутна вестника в жабката, потри масивните си ръце да ги позагрее, двигателят изръмжа и Методи кротко подкара по булеварда.
            – Правим, струваме и пак – на работа – обади се мъжът. – Все тичаме, бързаме...
            – Няма как – измърмори Методи.
            – Ей го – оживи се клиентът – и аз хвърча от работа на работа, все има нещо, което трябва да се свърши за вчера... и денят изобщо не стига.
            – Какво да се прави... – спря на светофар.
            Светна жълто, изчака да стане зелено, огледа се внимателно, включи на първа и бавно продължи.
            – Затова и бързам – подхвърли мъжът до него.
            – И все няма файда – измърмори Методи. – За какво изобщо бързаме...
            Спря да даде път на кола, която беше твърде далече. Сумата на апарата бавно нарастваше.
            – Да, ама иначе нищо няма да свърша... – присви устни дребният мъж.
            – Правилата са си правила – вдигна рамене Методи и внимателно продължи нататък.
            – И броячът си върви...
            Методи не отговори.
            Когато пристигна на адреса, пъхна подадената му банкнота в джоба си и се загледа през страничния прозорец без да си направи труда да потърси стотинки за ресто. Изчака стоически мъжът до него да излезе, не реагира, когато вратата се трясна и подкара към най-близката стоянка. Нямаше избор, но не се оплакваше: беше монтирал помпа на брояча, караше едва-едва по улиците, само за да изкара още десетина стотинки отгоре за време и успяваше да изхрани семейство, да си плаща вноските по лизинга и даже му оставаше по някой лев настрани.
            На стоянката мярна малко кафене, измъкна се навън и заключи колата.
            – Едно дълго – избоботи шофьорът.
            – За тук ли? – почеса се мъжът с късо остригана глава зад тезгяха и се надигна.
            – В пластмасова чаша – отвърна и кимна към таксито навън.
            След минута мъжът му подаде воднистата течност.
            – Каква е тая цена бе? – свъси вежди Методи.
            – Ми цена – вдигна рамене продавачът. – На борсата пак са вдигнали всичко.
            – Мамка им! То па бива, бива, ама това тяхното... – изсумтя шофьорът и излезе.
            Кафеджията забърса кафе-машината без да го погледне. Беше свикнал с претенциите на хората и това отдавна не му правеше впечатление. Хвърли парцала на плота и се замисли, че трябва да отиде до склада, откъдето купуваше кафето на едро. Беше значително по-евтино, отколкото на другите места и това му позволяваше да изкарва достатъчно, за да поддържа оборота, да не се притеснява за прехраната си и да живее що-годе спокойно.
            – Здрасти, Геле – влезе млада жена, мина зад плота, съблече якето и го окачи заедно с чантата си и една найлонова торба в сервизното помещение.
            – Здрасти, Тони – измърмори мъжът. – Току-що докараха вафлите, безалкохолното и баничките. Подреди ги, че трябва да вървя.
            Тя зае мястото му и обслужи един клиент.
            – Остани за пет минути, че сега като дойдат хора, няма да мога да ги оправя и само ще прескачам кашоните.
            – Да бе, сега като заприиждат, опашката ще се извие по тротоара – изръмжа Гелето.
            – Ми то така става. Цял ден може да не дойде никой, обаче точно когато имам работа, ще се струпат. Поне премести касите с бутилките, че са тежки.
            – Айде, тежки! – облече се мъжът. – Нямам време, трябва да вървя.
            – Какво реши за заплатата? – подметна тя.
            – Не знам. Виждаш какви са оборотите... ще гледам да измисля нещо – измърмори мъжът и навлече палтото си. – Отивам по задачи. Ще мина късно следобед.
            – Е хайде виж де – погледна го тя. – Не се издържа с този живот, ей го, малкият расте и непрекъснато му трябват нови дрехи, да го храня...
            – Добре де, казах ти, че ще видя какво мога да направя – изръмжа Гелето. – Тръгвам.
            Тони изгледа гърба му намръщено.
            – Скръндза – поклати глава, когато вратата зад него се затвори.
            Обслужи още двама посетители и когато остана сама се завъртя, взе чантата си и измъкна малък пакет кафе. “Поне тридесетина кафета днес са мои”, озърна се Тони и го изсипа при останалото. Продавани по раздутите цените на шефа й, успяваше да върже почти още една заплата.
            Денят не беше много натоварен и когато Гелето се върна, тя облече якето си, измъкна от чантата си портмонето и взе найлоновата торба.
            – Ще отскоча до обущаря в съседната кооперация, да занеса едни обувки – каза му тя. – След десет минути се връщам.
            – Не се бави, че...
            – Добре де, ей сега идвам.
            Студеният вятър я прониза, Тони се загърна по-добре и заситни по тротоара. Свърна по съседната пряка и се шмугна в малка, мърлява обущарница.
            – Подметките пак се отлепиха – постави на тезгяха обувките.
            – Сашо, подай ми очилата – подвикна обущарят на момчето, което му помагаше в работилницата и ги огледа.
            – Няма да е трайно. Старички са...
            – Какво значи “старички”? – повиши глас Тони. –  Та те нямат и една година откакто ги купих, носила съм ги съвсем малко, а само преди два месеца ви ги носих да ги подлепите!
            – Такова е производството... – присви устни мъжът. – Вижте тук: кожата е тръгнала да се закъсва... а и подметката е калпава... лепилото не държи...
            – Не могат ли да се зашият тогава?
            – Ами могат – въздъхна обущарят – ама подметката е пластмасова, може да се разцепи, а и тази поразкъсана кожа...
            – И сега какво? – повдигна вежди и се пресегна да ги вземе. – Да ги хвърлям ли?
            – А не – побърза да отговори. – Оставете ги, ще ги подлепя отново, ще пробвам да видя как държи подметката и ще опитам да ги зашия също...
            – Пет лева, както миналия път?
            – М-м-м... със зашиването ще бъде... по принцип десет, ама... айде осем.
            – Да не се отлепят пак след два месеца? – погледна го изпод вежди.
            – Не, не, ще трябва да станат.
            Тони остави парите, погледна часовника си и припряно излезе.
            – Май ще издържат шев, Маноле – обади се Сашо. – Като гледам, не са толкова зле.
            – Абе те ще издържат – погледна го над очилата Манол – ама нали и ти искаш заплата?
            Взе чифта и го постави на един от стелажите.
            – При тия цени винаги ще им е по-изгодно да ги ремонтират докато може, отколкото да купуват нови.
            Сашо се подсмихна и се върна към работата си.
            – Аз обаче сега ще излизам, че да видим с тоя електромер какво ще правим – въздъхна Манол и се надигна.
            Пресече улицата и се запъти към офиса на електроразпределителното дружество. Надяваше се днес да приключи с тях, защото имаше още куп други задачи, които трябваше да свърши.
            – Идвам за електромера... – наведе се към тесния отвор на гишето – дали се разбра как може да стане?
            – Единственият начин е да намерите предишния собственик на помещението, за да можем да го прехвърлим – погледна го служителката и се обърна към монитора си.
            – Ама нали ви казах, че той е бил на фирма, която вече не съществува? Значи предишният собственик все едно е умрял, как да го докарам, за да отпишете апарата от негово име и да го прехвърлим на мое?
            – Ами-и-и... не знам – отвърна без да вдига очи.
            – Моля? А кой да знае? – повиши глас Манол.
            – Добре де... – въздъхна тя. – Попълнете заявление, опишете подробно случая, и в тримесечен срок ще ви отговорят дали има възможност.
            – За три месеца? – повдигна вежди мъжът. – Този ток, който плащам, не мога да го отчета като разход на фирмата си само защото електромерът не е мой и искате да ми кажете, че трябва да чакам още три месеца?
            Манол се изправи, изпъшка и пак се наведе към гишето.
            – А поне дали има гаранция, че след това ще може да се прехвърли по служебен път?
            – Не мога да ви кажа.
            Жената се обърна към него, замисли се нещо, след което му направи знак да се приближи и тихо продължи:
            – Разбирам ви, господине. Не мога да ви дам пълна гаранция, но ако имате желание, мога да опитам да ви помогна... разбирате ме... да говоря с отговорника.
            Изгледа я втренчено, но след няколко мига се усети.
            – Добре... а какво трябва да се направи?
            – Попълнете ето тази бланка, както ви казах и после... както прецените...
            Манол поклати глава, взе листа и се дръпна настрани. Десетина минути по-късно отново застана на гишето и подаде сгънатия формуляр, като смигна на жената. Тя го взе, внимателно прибра банкнотата, която беше вътре и кимна:
            – Ще гледам до седмица – две да ви се обадя.
            Когато мъжът се отдалечи от гишето, жената погледна часовника си. Работното време изтичаше, тя се изправи и се облече.
            – Тръгвам, момичета, че бързам. Утре ще се видим.
            – То и ние тръгваме  – махнаха й. – Лека, Вили.
            Стъмваше се, канеше се да завали, а трябваше да напазарува.
            Слезе на спирката си и преди да се прибере, влезе в кварталния плод-зеленчук.
            – Салата ли ще правиш? – подхвърли младежът зад тезгяха, докато тя подбираше какво ще й трябва.
            Цените бяха по-скъпи от тези на пазара, но поне й беше близо до дома, а и можеше да си подбере всичко, каквото искаше.
            – Мъжът ми не сяда на масата без салата – отвърна, подаде малката зелка и се обърна да избере моркови.
            – Няма лошо – обади се отново момчето, докато претегляше зелката.
            – Няма лошо, ама вече става непосилно, Коко – изпъшка Вили.
            – И това е вярно... – измърмори и сложи продуктите в плик – всичко стана-а-а... ей го и тока увеличиха, ама какво да правиш, няма да се даваме я!
            – Мдам – плати жената и бутна вратата – Лека вечер.
            – Чао – подхвърли Коко и се приготви да затваря.
            Подреди щайгите, отчете оборота и въздъхна с облекчение. Щеше да закърпи положението до края на месеца. Беше платил таксата за семестъра, но тези дни щеше да мине хазяина за наема, а пък и не можеше да си позволи да остане без джобни. Отдели няколко банкноти, мушна ги в джоба си и преди да угаси лампите измъкна магнита изпод везната и го прибра в джоба си. Не трябваше да го забравя, за да не го открие случайно шефът му, макар че Коко познаваше всичките му номера. Ако не беше магнитът, едва ли щеше да се справи с разходите, а му оставаше само една година и не искаше да прекъсва поради липса на средства.
            Излезе навън, огледа се и видя автобуса, който потегляше от спирката. Отдавна се беше стъмнило, ръмеше, а студеният вятър проникваше през якето му. Знаеше, че следващият ще мине поне след двадесетина минути, а трябваше до половин час да пристигне у един състудент от когото да вземе лекциите, за да ги преснима, иначе щеше да го изпусне. Вдигна яката и тихо изруга. Нямаше избор и махна на първото такси.
            Вътре не беше кой знае колко топло, но все пак се понасяше и Коко се отпусна.
            – Има ли работа? – попита, колкото да наруши тишината.
            – Умряла работа – измърмори шофьорът.
            Светофарът пред тях светеше от дълго време зелено и шофьорът започна да намалява.
            – Кофти... Абе ще се оправим някак си.
            – Къде ще ходим? – светна жълто и спря. – Оцеляваме.
            – Аман... докога ще я караме така с това оцеляване...
            – Не виждаш ли, че всичко е отишло по дяволите, момче... – въздъхна шофьорът. – Всеки си прави кой каквото си иска в тази държава и на никого от нищо не му пука!
            – Затова, само да завърша и се омитам на Запад.
            – И какво ще правиш – отново беше зелено, шофьорът се огледа и внимателно подкара. – Да не мислиш, че там всичко дето лети, се яде?
            – С добра специалност съм – погледна часовника си Коко. – От сега се ориентирам за следдипломна в някой от университетите, а имам ли тамошна тапия, няма да е толкова сложно.
            – Абе това – хубаво, ама всички си заминавате... кой ще остане?
            – А какво да правя тук? – оживи се Коко. – Всичко живо краде, гледа да свие по някакъв начин някой и друг лев, пък и то, за да оцелееш верно нямаш друг избор!
            Младежът се подсмихна и погледна картончето с картичката на шофьора върху таблото:
            – Само не ми казвай, че и ти не го правиш, Методи!
            Шофьорът присви устни и не отговори.
            – Няма за какво да седя тук.
            – Може би си прав, момче – въздъхна мъжът. – Може би си прав.
            Бяха на адреса, Методи включи мигача и таксито се приближи към тротоара. Коко извади една петолевка и я подаде. Шофьорът се загледа в ръката на младежа, взе банкнотата, бавно измъкна прокъсания си портфейл и върна два. Младежът го погледна изненадано.
            – Нали са четири и двадесет?
            Методи се извърна за миг настрани и потърка наболата си брада.
            – Апаратът нещо не работи като хората – измърмори. – Тия дни ще трябва да го закарам да го видят...
            Коко поклати глава, прибра рестото и отвори вратата. Студеният вятър нахълта в купето и младежът закопча якето си до горе.
            – Успех, момче – чу миг преди да затвори.
            Наведе се и погледна към шофьора.
            – Вероятно все още може нещо да се направи, ама...
            Теченето подхвана някакво листче от таблото. Коко го улови, постави го на място, бавно бръкна в джоба си и внимателно го затисна с магнита.
            – Успех и на теб.
            Вратата се затвори и червените стопове на таксито потънаха в ситния дъжд.