Човекът без мнение

            Джонатан – наперен двадесет и четири годишен млад мъж – се разхождаше пред входа на учебния корпус на университета. Лекциите му бяха приключили по-рано и докато чакаше своята приятелка, бавно крачеше по пясъчната алея с голям сак през рамо. Наоколо нямаше никого освен възрастния градинар, който така се беше вглъбил в оформянето на живия плет пред корпуса, сякаш на света друго не съществуваше. Времето беше горещо, а единствената сянка беше под дърветата край плета. Джонатан погледна часовника си. Беше подранил и оставаха още петнадесетина минути докато лекциите на неговото момиче приключат. Приближи се към сянката и разсеяно поздрави градинаря.

            Познаваше го само по име. Пенимън. Изглеждаше добродушен и, за да убие времето, младежът се поинтересува от работата му.

            – Не е трудно. Въпрос на опит. Правя го от петнадесет години, а плетът е от доста по-отдавна. И двамата сме свикнали – усмихна се мъжът.

            Джонатан пусна сака на земята и откопча още едно копче на ризата си.

            – Нямаше ли да е по-добре да има рози или някакви други цветни храсти?

            – Не знам – повдигна рамене градинарят.

            – Нямате ли мнение?

            – А трябва ли да имам мнение?

            На младежа му стана интересно и го погледна по-внимателно.

            – Че как можете да нямате мнение? Що за човек ще е този, който няма мнение?

            – Не е задължително – подсмихна се възрастният мъж, изправи се, остави ножицата на плета и се протегна. – Помислете: мнение имаме, когато възприемаме нещо като едно ли друго, като добро или лошо, като положително или отрицателно. Градим логически структури, на основата на които правим извод за характеристиките на даден обект или събитие и възприемаме даден резултат като най-верен, най-правилен от останалите възможни. Съгласен ли сте?

            Джонатан го изгледа изненадано и недоверчиво. Не каза нищо, но леко кимна.

            – Обаче всичко се променя – продължи Пенимън. – Такова е естеството на нещата. Коя от теориите от отминалите векове е останала непроменена? Колко века философите водят спорове помежду си и досега не са постигнали ни най-малко сближаване на възгледите си? Чешат си езиците – изсмя се кратко. – Преливат от пусто в празно и така и ще си бъде винаги. Ами религиите? Всяка се обявява за единствено истинна, но никоя не може да обясни естеството на видимия и невидимия свят, за които непрекъснато дрънкат и затова настояват за вяра.

            Младежът не очакваше такава тирада от един обикновен градинар.

            – Даже и така да е, не можете да отхвърлите научните постижения.

            – Кои по-точно? Тези, които все още не са оборени от някоя по-нова теория? Че коя научна теория в миналото не е претърпяла поне частични изменения? Една от най-великите теории дори се нарича “Теория на относителността”. Няма що! Издигнахме относителното в непоклатима норма. Та защо да имам мнение? За да имам повод да споря за разни неща, които на следващия ден ще се окажат различни?

            – Вие сега ще отречете и закона за гравитацията – изхили се Джонатан.

            – Разбира се – разсмя се на свой ред Пенимън. – Гравитацията е валидна в света, който познаваме. Никой не е бил обаче в черна дупка, например. Твърди се, че там познатите физични закони се променят. Е, що за закони са тогава законите, които не важат навсякъде еднакво?

            – Добре де, оставете философските и научни теории. Какво ще кажете за всекидневни въпроси? И тогава ли не трябва да имаме мнение?

            – За всекидневните въпроси е същото. Зная какво искам, зная какво харесвам. Зная дали ми се излиза на разходка или предпочитам да почета вкъщи, но това не означава, че едното е по-добро от другото. В единия момент едното за мен – Пенимън натърти на “за мен” – е по-добро, в друг момент обаче същото нещо е по-лошо. Не можете да отсечете веднъж за винаги: “Разходката е по-добра от четенето!” Нали?

            – Бе то е така, ама... и все пак не разбирам как можете да живеете по този начин.

            Градинарят смъкна сламената шапка от главата си и започна да си вее с нея докато обмисляше отговора си.

            – Вижте: хората непрекъснато изпитват необходимост да определят всичко около себе си, да слагат етикет на всяко едно нещо, да го класифицират, да го прошнуроват, прономероват и да го поставят на съответната етажерка в библиотеката на своите мнения. Толкова са свикнали с това, че не могат да съществуват без да го правят. Без тези етикети ще се чувстват като голи, като сакати. Използват мненията си като патерици. Без тях имат чувството, че ще се оплетат и няма да знаят какво да правят.

            – Ами то в голяма степен си е така.

            – Само така ви се струва, младежо. Не мислите ли, че без тези рамки, които сами си поставят, хората ще живеят по-свободно? Когато човек няма необходимостта да сочи с пръст и да заклеймява или да благоговее, не мислите ли, че точно тогава ще започне да възприема нещата такива каквито са?

            – Тогава даже няма да знаем какви са нещата, че да ги възприемаме.

            – А трябва ли? Ако едно малко дете види калинка без да знае как се казва онова червено нещо на точки, което лази пред него, без да знае дали е красиво или не, нима няма да го възприеме?

            – Чакайте! – разпали се Джонатан. – Вие говорите за тотален срив на света. Къде отива общественото мнение тогава?

            – Отива в небитието, където му е мястото. Няма да има нужда от обществено мнение. Общественото мнение казва: “това е лошо”, а не “това не ми харесва”. Никой не може да знае дали въпросното “това” е “лошо” или не е, но всеки може да каже дали му харесва или не. Тогава няма да има никой, който да сочи с пръст и да заклеймява, а другите да се съобразяват с него, защото “той е известен” или защото “той е умен”. Известен ли е например... този... как му беше името... Брад Пит да речем?

            – Е...

            – Известен е там, където са гледали филмите му, там където изобщо се гледат филми. Това са двете Америки, Европа, част от Азия, но като тръгнете из Африка например или из обширните затънтени краища на Близкия и Далечния Изток, където са струпани огромни маси хора, ще разберете, че там изобщо не са чували за Брад Пит просто защото никога не са ходили на кино. Някои от тях вероятно даже и не знаят какво представлява това. Така че той е известен на Вас, на хората от Вашата среда, но не може да се каже, че е известен по принцип. И не съм убеден, коя група би се оказала по-голяма.

            – Съгласен съм, всичко това е ясно – изпъшка Джонатан – но все пак не мислите ли, че така хората ще започнат да живеят всеки сам за себе си и никой няма да знае какво трябва да направи в дадена ситуация? Когато трябва да се вземе решение, всеки изказва позицията си именно от своята гледна точка, от своите разбирания, представи и мнение.

            – Решенията се взимат на основата на опита, а не на мнението. Ако нямаш опит, не можеш да имаш мнение, иначе ставаш празнодумец. Ако обаче имаш опит, тогава също не ти трябва мнение – просто правиш нещата така, както знаеш, че ще се получат. Което от своя страна не означава, че някой не е пробвал да направи същото нещо по друг начин и той не се е оказал по-успешен. Но така или иначе, това е сравняване на опит, а не на мнения.

            Джонатан изпъшка.

            – Трябвало е да станете професор по философия.

            Пенимън замълча за момент, понаведе се към него, намести очилата си и го погледна право в очите.

            – Аз бях професор по философия.

            Джонатан чак отстъпи от изненада.

            – Но... – започна сякаш му беше трудно да осмисли чутото – тогава... този плет...

            Градинарят се разсмя с глас.

            – Омръзна ми да трябва да давам мнение за щяло и нещяло. Всеки държеше задължително да имам мнение и никой не разбираше, че да имаш мнение означава, че често ще трябва да го сменяш, защото всичко се мени. Отказах да си изграждам мнения, които на другия ден или на другата година се оказват неверни и трябва да ги променям, като си съставям нови мнения. Сега съм свободен от тази необходимост. Сега съм свободен.

            Младият мъж понечи да каже още нещо, но вратата на учебния корпус се отвори и гъстата вълна студенти преля с глъчка по стъпалата към алеята. Приятелката му го повика, отдели се от масата и Джонатан я целуна за поздрав.

            – Искаш ли да отидем да гледаме новия филм, как се казваше... “По изгрев”? Бил страхотен!

            – Нали щяхме да отидем на плаж? – изненада се Джонатан.

            – Нищо де, бил невероятен! – заподскача момичето дърпайки го за ръката.

            – Кой ти каза?

            – Всички така разправят.

            Младежът изпъшка. Погледът му попадна на градинаря, който се приготвяше да продължи работата си, но чуваше разговора им и се подсмихваше.

            – Хайде де! Ще ти хареса! – настояваш момичето.

            – А ти откъде знаеш? – изстреля Джонатан без да се усети и му стана смешно.

            Нарами сака и отсече:

            – Не. Приготвили сме се за плаж, така че отиваме на плаж, а пък утре може и да отидем да го гледаме.

            Двамата тръгнаха по алеята, като продължаваха да спорят, докато градинарят се захвана старателно с живия плет, сякаш край него нямаше никого.

По пътя към мечтите

            Никол Анна Дефусе седеше до голямата камина и се взираше в огъня. Знаеше, че рано или късно този момент ще дойде. Познаваше сина си добре, неговият буден ум, неспокойния му дух, силното му и жилаво тяло. Забелязваше как през последните години Марко прекарваше все повече и повече време на пристанището в “Санта Кроче”, където с часове сновеше между камарите стоки или на другия край на града, на самия връх на “Кастело”, откъдето в унес наблюдаваше заминаващите и пристигащи кораби. Разбираше го. Разказите на пътешествениците и търговците за далечни земи, разнообразните ценни, екзотични стоки, всичко това не можеше да не окаже влияние върху юношата. Венеция беше светът, тук се срещаха търговците от Изтока и Запада и богатствата се изливаха щедро върху могъщия град.
            Очакваше този момент със свито сърце. Беше неизбежно: почти всеки мъж тук пътуваше по света в търсене на стоки. Такъв беше баща й, такъв беше брат й, такъв беше съпругът й. Нямаше как Марко да не прихване от духа на времето.
            – Не е ли още рано за теб? – попита жената.
            – Не съм малък, мамо – спокойно отвърна синът й. – Нима баща ми не е тръгнал също на път когато е бил на седемнадесет? А Матео?
            – Вярно е, но...
            Искаше й се да каже, че времената са били други, но знаеше, че това не е така. Напротив, от година на година градът разпростираше властта си, а откакто окончателно се бяха разправили с пиратите от Далмация, пътуванията бяха станали много по-спокойни.
            – И все пак – подхвана отново майка му – това не е обикновено пътешествие.
            – Именно затова е още по-важно да замина. А и от какво се притесняваш? Знаеш, че и баща ми, и чичо са били по онези земи. Нали ще съм с тях? Познават пътя, познават обичаите на местните хора, така че рискът не е голям.
            – Но все пак съществува, Марко.
            – Хайде, мамо! Четири или пет години не са малко време, но не е и толкова много. Искам да го направя. Знаеш, че това е бъдещето.
            – Няма ли как да те разубедя? – вдигна поглед жената, но видя отговора в блестящите очи на сина си и сведе глава. – Ще кажа на Николо и Матео да те държат денонощно под око. Искам утре сутринта, преди да отпътуваш, да вземеш Свето причастие.
            – Ще го направя – отвърна Марко. – Отивам на пристанището да помогна за последните приготовления.

* * * 

            – Гладен ли си? – попита Цветана веднага щом синът й влезе в кухнята и без да дочака отговор, извади чиния и започна да му слага вечеря.
            – Остави яденето, искам да поговорим. После ще си сипя.
            – Ами! Та да разбуташ всичко в хладилника – измърмори жената. – Кой знае какво си ял през деня; не може така – бутна тя към него чинията.
            Не знаеше какво да го прави това опърничаво дете – като си наумеше нещо, се запъваше като магаре на мост и изобщо не се интересуваше от разумни съвети. Така беше и сега: синът й беше решил, че не иска да живее тук, че няма бъдеще, че иска да постигне нещо повече в този живот. Беше си изпратил документите в някакъв университет във Франция и на следващото утро трябваше да замине.
            – Искам да разбереш, че това е по-добрият вариант за мен – започна без заобикалки Марко.
            – Ти съвсем си пощурял. Тук не можеш ли да учиш?
            – Казах ти, че точно тази специалност я няма никъде.
            Жената дръпна стола и уморено се настани срещу сина си.
            – Добре де – наложи си спокоен тон. – С какво ще живееш?
            – Ще работя, както всички.
            – На теб морето ти е до колене! То така лесно става... през деня ще имаш лекции, вечер ще миеш чинии някъде, а нощем ще учиш. И колко време мислиш, че ще издържиш?
            – Колкото трябва. Това сме го говорили. Няма да съм първият, който го прави.
            – Ти не гледай другите. Успели са тези, на които родителите им плащат, останалите или са изпокапали още през втората година, или живеят като мизерници.
             – А тук няма ли да живея като мизерник?
            – Че какво ти липсва сега? – кресна жената. – Имаш компютър, имаш телевизор, уредба, сготвено ти е... затова ли цял живот опъваме с баща ти, за да ни наречеш мизерници?
            Марко поклати глава и изсумтя.
            – Винаги сме ти угаждали, гледали сме те, само за да ни зарежеш, за да скиториш в чужбина! Ама така е, защото сме те разглезили! Намерил, та премерил... мислиш си, че там де що лети, се яде.
            – Напротив! – повиши глас синът й. – Знам много добре, че няма да е лесно!
            – Знаеш ти! Нищо не знаеш – изфуча жената. – Не те е грижа за нас. Ама като видиш дебелия край, да не си почнал да ми се жалваш!
            Марко понечи да отвърне нещо, но майка му излезе от кухнята и трясна вратата след себе си. 

* * * 

            На пристанището кипеше всекидневната суетня, но на Никол Анна Дефусе й се стори необичайна. Под все още косите лъчи на въздигащото се слънце търговци брояха сандъци със стоки, слуги товареха и разтоварваха обемисти денкове, трупаха ги на камари, птици кръжаха и кряскаха в търсене на храна, пълни и празни каруци трополеха по паважа до складовете и обратно.
            Намери тримата мъже на кея да обсъждат до кораба последните приготовления.
            – Виждам че сте готови за потегляне – поздрави ги тя.
            – Напълно! – възторжено отвърна Марко.
            – Качвам се на борда да проверя всичко ли е наред – каза Матео, взе си довиждане със снаха си и се оттегли, за да остави семейството на спокойствие.
            – Избирайте сигурни пътища – поръча им тя и се обърна към Николо: – Да ми го върнеш здрав и невредим.
            – Така и ще бъде – кратко каза мъжът й, прегърна я и също се качи на кораба.
            – Ще ми липсваш – промълви седемнадесетгодишният младеж.
            – Такава е съдбата ти. Рано или късно щеше да последваш този път. Върви смело, момчето ми и го покори. Господ да ви закриля.
            Целуна сина си по челото, той се метна през трапа и помаха от перилата. Жената не можеше да откъсне поглед от стройната му, дръзка осанка. Взираше се след кораба, докато платната се скриха зад хоризонта. Знаеше, че ще минат години без да ги види, без да има известие от тях. Пръстите на ръцете й бяха преплетени до болка, но беше горда, защото знаеше, че Марко щеше да бъде достоен наследник на фамилията Поло. 

* * *

            Пристигащи и заминаващи пътници мъкнеха сакове, тътрузеха куфари, сновяха из автогарата, бутаха се и се заобикаляха, трупаха се около автобусите, разговаряйки на висок глас или седяха по пейките, поглеждайки с досада часовниците си в очакване. Марко набута двете големи чанти в багажното отделение, обади се на шофьора и се приближи до родителите си, стоящи безучастно встрани.
            – Не искà да ни послушаш – измърмори Цветана.
            – Хайде да не почваме пак.
            – Какво да почваме... – избоботи баща му.
            Младежът въздъхна, пъхна ръце в задните джобове на дънките и се огледа напосоки сред тягостното мълчание.
            – Трябва да вървя...
            – Като си решил да си трошиш главата... – обади се мъжът. – Ама айде, успех там...
            – И като се настаниш се обади. И да се храниш добре – заръча жената.
            – Добре – кратко отвърна Марко и тръгна унило към автобуса.
            Не знаеше как ще се справи, но се надяваше да успее. Някак трябваше да се справи.
            – И да се пазиш от климатиците, да не настинеш – нареждаше майка му зад него.
            “Добре че поне не съм Тотев”, усмихна се криво младежът и се тръшна на седалката. Навън родителите му хвърляха сърдито коси погледи след автобуса.