четвъртък, 10 юни 2010 г.

Балада за един несретник

            Януарският вятър виеше из мърлявите, каменни улички на Левия бряг, а мъждукащите тук-там фенери не успяваха да прогонят тъмнината между стените на къщите, притиснати от дървените, прогнили надстройки, до които се стигаше по скрибуцащи стълби. В тесните процепи между изкорубените покриви нямаше небе, сякаш и звездите бяха избягали, прогонени от мизерията. Въпреки че бяха отминали десет години откакто Шарл VІІ разгроми войските на Хенри V и продължилата сто и шестнадесет години война най-накрая беше приключила, гладът, чумата и дизентерията продължаваха да погубват хиляди в Париж, докато в по-малките градове хората гинеха и от набезите на развилняли се банди от главорези. В тази 1463 година коронясаният наскоро Луи ХІ все още беше слаб и въпреки че неговите интриги и измами постепенно поставяха едрите френски феодали в подчинено положение, още не бе съумял да обедини кралството и да наложи ред.

            Загърнат в прокъсано палто, един кльощав мъж се промушваше крадешком из тъмницата, като на моменти замръзваше на място, наострил уши за стъпките на нощната стража. За своите тридесетина години няколко пъти се беше сблъсквал с полицията. Нерядко беше попадал в пиянски сбивания и веднъж, по време на един такъв уличен побой, в ярост от разбитата си устна, беше хвърлил паве по свещеника Филип дьо Сермоаз, който така и не се изправи. Тръгнал по нанадолнището на отчаянието и глада, беше участвал в обира на колежа “Навар”, беше бягал от Париж, беше търкал наровете в затвора в Мюн, а преди година, въпреки че вече се пазеше от улични свади, бе забъркан в бой с група млади магистрати, в който бе ранен нотариусът Фербу. Все пак беше късметлия. Доскоро очакваше изпълнението на смъртната си присъда, а ето че въпреки всичко беше помилван и осъден само завинаги да напусне Париж в изгнание. Затова, независимо от скъсаните си обувки и протрити дрехи, прояденото от болести тяло и вечния глад, мъжът нямаше желание да се вижда отново в представите си на бесилото. Такъв беше: убиец и престъпник за властта, веселяк и трубадур за малцината приятели, а за себе си – влюбен в гадния живот и жените самотен несретник.
            Избута малката но тежка врата и се вмъкна в недобре осветената таверна. В “При бъчвата” се чувстваше у дома. Кръчма и бардак, това беше неговото пристанище, където заедно с дрипавите си приятели давеха теглото си и намираха подслон и утеха в обятията на няколкото размъкнати, никому непотребни курви, които им се отдаваха на драго сърце, благодарни, че макар за кратко, гнетящата сянка на самотата отпускаше хватката си.
            Огледа се в малкото помещение, окадено от разтеклите се в застинали вади вощеници. Опушен, масивен гредоред, паянтова стълба към няколкото стаи на горния етаж, груби маси върху утъпкан пръстен под. Неколцина парцаливи мъже надигаха дървени бокали с прокиснало вино, подпираха замъглени глави, говореха гръмогласно, кикотеха се разюздано в компанията на също така подпийналите блудници или завалено се опитваха да запеят под угасналия благосклонно-безразличен поглед на кръчмаря, отдавна загубил надежда да спечели нещо повече от някоя и друга дребна монета.
            – Ей! Франсоа! – провикна се от една маса брадясал мъж с дълга, сплъстена коса, покрита от смачкана, тривърха шапка, бегло напомняща за зеления си цвят. – Франсоа се върна!
            Хората около него се оживиха, извърнаха се и бурно завикаха през щърбите си усмивки към новодошлия.
            – Нима сте още трезви, негодници? А мислех, че ще ви заваря под масите от грижа, за мое здраве – разсмя се дрезгаво новодошлият.
            – Това си ти? – тупаха го по рамената.
            – Очите ми се радват да те видят – награби го масивна жена на средна възраст.
            – Енергична както винаги – усмихна се Франсоа. – Внимателно, че ще скършиш клетника!
            – Не бой се, мъжаго! Сядай, сега ти нося нещо за ядене – бутна го Матилд и се завтече към кухнята.
            – Не повярвах, че са те пуснали, но явно стават чудеса – додаде жилав, върлинест мъж с прекалено къси за него дрехи.
            – А ти какво? Да не очакваше да наследиш богатствата ми?
            – И дума да не става! Моите джобове са достатъчно разпрани, за да добавям още дупки!
            – Ела, сядай! – дръпнаха го приятелите му, а кръчмарят, който се беше оживил, напълни отново бокалите. – Вярно ли е, че са те помилвали?
            – И да, и не. Отмениха присъдата, та се разминах с бесилото, но тази нощ е последната, която ще прекарам в Париж. Призори трябва да си обирам крушите завинаги.
            – Все пак си отървал кожата, Франсоа!
            – То друго няма... нищо, че написах цяло завещание – ухили се малко тъжно мъжът.
            – Хах! Веселяк до последно! Какво ще правим без твоите балади... – изсмя се дребен човечец с воднисти, зачервени очи.
            – Поне ще знам, че на някого ще липсват, Мюлу. Затова ви ги харизвам, дрипльовци. От всичките мои начетени съученици не остана никой, на когото да ги оставя, близки нямам, освен вас, които не сте и помирисвали школо, но делихте виното си с мен.
            – Мамка му! – викна някой, докато Франсоа ровеше в диплите на палтото си, от което вадеше омачкани листа. – Всички, които се замогнаха ни забравиха, останалите пукнаха!
            Франсоа се загледа в листовете:

            “Къде са смелите младежи,
            с които нявга близък бях –
            забавни, речовити, свежи,
            изкусни в спор и дружен смях?
            Умряха някои от тях,
            и не оставиха следи.
            Днес в рая са, че нямат грях…
            А Бог над живите да бди!
            Успяха някои дори
            да станат важни царедворци;
            а други хляба, без пари,
            го гледат само през прозорци;
            пък трети – гиздави монаси:
            играят своите игри…
            Седяхме уж на общи маси,
            А днес – иди ни разбери!”

            – Тъжно е... – клатеха глави мъжете.
            – Нявга римите ти бяха по-весели... – обади се друг.
            – Бяха, Пиер, бяха, но и ние бяхме по-свежи.
            Хората се умълчаха и настана тишина.
            – Това е ново. Кога го написа?
            – Нима мислиш, че съм имал много работа в пандиза? – Франсоа опразни чашата си на един дъх. – Колар, напълни най-голямата си кана и ела насам! Остави мухите да пируват на тезгяха, седни при нас! Пълни бокалите и да се веселим, че утре може да ни няма!
            – Дадено! – размърда се кръчмарят. – Какво ли друго ни остава? Клотилд, поеми работата – подвикна той към едно от момичетата, които се въртяха из кръчмата.
            – Свийте си задниците, пиявици и оставете веднъж старото да ви засрами – подаде каната той и вдигна наздравица.
            – Лошо те издъни Дожи – обади се отново Мюлу.
            – Остави го. Робен не беше виновен.
            – Но той предизвика онези студенти, за какво му трябваше да се ръчка с тях?
            – Така било писано. За какво вършехме всички лудории навремето? – усмихна се Франсоа.
            – Поне не трябваше да се намесваш. Ти го отнесе накрая.
            Матилд се появи с пълна чиния и парче хляб, стовари ги пред новодошлия и се намърда в края на пейката.
            – Не съм се намесвал. Просто бях там.
            – Да бе, света вода ненапита! – намигна Колар.
            – Честна голташка! Така се получи. Черната овца си остава черна.
            – Вярно е, Колар. И аз бях там – обади се гъгнив глас от другия край на масата. – Бог ми е свидетел, че Франсоа вкара само няколко тупаника на онези лъснати копеленца, но Мишо го дръпна навреме. После нещата станаха бързо: появи се стража и всички се пръснахме. Така и не разбрах обаче кой те натопи, Франсоа.
            – Де да знам, а и какво ми пука? Какво стана с Робен?
            – Робен Дожи се измъкна и сега се крие някъде. Търсят го, но никой не го е виждал от онази нощ.
            – Господ да го поживи. Беше добро приятелче. Луда глава, лесно се палеше, но беше човек на място – каза някой.
            – Като всички нас: боси и свободни – додаде друг. – За нас!
            Бокалите се удариха с тъп звук сред глъчка от наздравици.
            – Може и да сме голтаци, но не сменям кожата си за страхливото мазнене на прелатите.
            – Така е, Франсоа: от прелата до префекта всички са се ояли и не се интересуват от друго, освен от собствената си тлъстина, докато за нас остава единствено да им бършем задниците в техните дворци, ако имаме тази чест! – удари един по масата.
            – Не се ядосвай, Вернийак. И тях съм ги подредил в завещанието си.
            – Нима си ги изтипосал?
            – Ти как мислиш? – намигна Франсоа и побутна един от листовете. – Чети.
            – Я се разкарай! Нека Колар чете.
            Кръчмарят се ухили, взе листа, погледа го малко и изпъна гръб:

            “На всички братя и сестри
            (на монахини и монаси)
            гощавки давам и пари,
            та чувствайки се у дома си,
            като пророци беловласи,
            да ви посплашат с Божи съд.
            (Макар да язди днес сестра си ,
            монахът брат под път, над път.)”

            Кръчмата се огласи от смях и овации.
            – Браво, Франсоа! Истина си е. Ама не могат да ни сплашат със собствената ни орис. Да му мислят те, благочестивците! Тяхната ще е страшна.
            – Като оная гад Маршан, който те осъди без вина, блюстителят на реда, който върти бардака си без ни най-малко да се крие. Него насади ли го?
            – Съмняваш ли се, Жано?
            – Ха! Интересно ми е на него какво си завещал, богаташо!
            – Момент да го намеря... – дръпна листовете Франсоа.
            – Че ти не помниш ли каквото сам си драскал?
              Та аз съм поет, приятелю, губя си времето да пиша, а не да помня. А, ето го:

            „Оставям на съдя Маршан,
            (по прякор просто Копелдака)
            затуй че сводничи без свян,
            три бали слама – за бардака.
            С тях да покрива той трънака.
            Да проси значи е готов
            ако не ще: ще се прецака -
            не ще да клеца никой в ров!
            Да ме съзре разколебан
            едва ли някой ще дочака.
            Милея за Перне Маршан,
            наричан още Копелдака:
            На този сводник, свикнал с мрака,
            си давам старите рогозки,
            че много жули май сламака
            при сексуалните обноски.”

            – Ненадминато! Така му се пада! – разнесоха се възгласи през смях.
            – Мартино, стига си се занимавал с надгробни глупости! Това трябва да го изсечеш на плоча, и да я поставим пред вратата на Маршан! Да си види епитафията приживе! – викна разлютен от виното дребен човечец без възраст, омотан в голямо и грубо парче сив плат, приличащ повече на чувал, отколкото на дреха.
            – Да бе! Щото после няма да е ясно кой е въртял чука! – измърмори едър навъсен мъжага в чиято лапа бокалът чезнеше. – И аз съм съгласен, ако ти го направиш. От мен – носенето.
            – Я, Берта! Ела, красавице, да видиш кой се появи! – викна някой и погледите се обърнаха към стълбата, по която лениво слизаше кльощава жена, следвана тромаво от дебел непознат, запасващ вълнена блуза с кожен плащ в ръка, който се влачеше по стъпълата.
            – Велики трубадуре, все пак реши да ни навестиш? – усмихна се тя, когато зърна Франсоа, докато другите изчакаха непознатия да излезе. – Аз бях решила, че в килията са пуснали и твоята Марго, та нямаш желание да излизаш от нея.
            – Искаха, скъпа моя, искаха, но трябваше да ме окачат на бесилото жив, а не умрял от изнемогване – разсмя се мъжът, докато Берта се настани в скута му и шумно го целуна.
            – Не страдай, поете. Ще отнемем мъката ти.
            – Между впрочем някой виждал ли я е наскоро?
            Мъжете се загледаха в чашите си. След малко Колар измърмори:
            – Откакто се хвана с онзи месарин работата й порасна... не минава насам...
            Франсоа се загледа пред себе си и се усмихна накриво:
            – Знаех си... очаквах го. Значи не съм сбъркал, че освен една балада, която й посветих, я изтипосах и в завещанието си – додаде по-ведро той.
            – Наистина? – оживиха се всички. – Хайде, чети!
            – Не. Не ми се чете.
            – Хайде, Франсоа! От утре кой ще се смее на твоите бисери?
            Мъжът се съпротивлява още малко, но накрая се предаде под настойчивите призиви на приятелите си и отново разрови листовете:

            „А пък дебелата Марго,
            чудесна, мила, още млада,
            (по дяволите, тя кого
            не е дарила със наслада?)
            обичам я! И тя си пада
            по мене, щом й се прище.
            Все някой моята балада
            в кревата ще и прочете.”

            – Още си влюбен! – развикаха се всички. – Като ученик! Горкият! Още вино, Колар, налей му още вино, та да забрави!
            – Я стига! – разсмя се и Франсоа. – Може да беше трътлеста, но всички точехте лиги след нея!
            – Време е да те качваме горе докато не си се поболял – изкиска се Матилд и заедно с Берта го задърпаха от пейката.
            – Хайде, Франсоа! – викаха мъжете. – Не се излагай, качвай се, че това ще ти е за последно с такава отбрана компания!
            – Само ако дойдете и двете! Нито една няма да ви оставя, дрипльовци! – подвикна той се помъкна се след тях сред възгласите „Давай, Франсоа!” на мъжете с вдигнати бокали.

            Събуди се рано. Тъмното небе навън едва започваше да сивее. Всички спяха и мъжът тихо събра старите си дрехи, загърна се в някакъв изоставен плащ и внимателно се спусна по стълбата. Не искаше да буди никого. Не обичаше сбогуванията. Отвори вратата и незабелязано се измъкна навън. Вятърът беше стихнал и над Париж се стелеше тънка мъгла. Вървеше без да бърза, очите му обхождаха малките улички, от които имаше толкова спомени! Болеше го от самота, но стискаше зъби. Измъкна се от града и сянката му постепенно се разми в сумрака на настъпващия ден. Проскръцването на замръзналата земя под стъпките му тихо му напомняше:

            „За цар и крал не съм добре дошла,
            че аз отколе гибел им вещая:
            сразих Приам, изчезна сред мъгла
            навеки Троя – с участ като тая
            и Ханибал успях да увенчая,
            а Картаген превърнах във мъртвило;
            и Сципион опита мойто жило;
            предадох Цезар със един замах,
            а във Египет пък Помпей заклах;
            в море от кръв удавих аз Язон;
            запалих Рим, жестоко там вилнях...
            Така че се вземи в ръце, Вийон!”

            Никой никога повече не го видя.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            Стиховете са по преводи на Васил Сотиров, Кирил Кадийски, Пенчо Симов, Иван Иванов.
 

Няма коментари: