неделя, 13 юни 2010 г.

Зама


            Тулий дочу шума от препускащи копита в последния момент и успя да се обърне в мига, в който иззад близката дюна изскочи конник. Беше картагенец. Ездачът се стъписа, но моментално извади меча си и се нахвърли върху римлянина. Тулий отскочи, прокълна загубата на коня си, измъкна спатата* и вдигна овалния щит. Спешèн, нямаше големи шансове срещу врага си. Трябваше да го свали от седлото. При следващото нападение Тулий се пъхна пред самия кон и удари муцуната му с щита. Изненаданото животно отскочи, рязко се изправи на задните си крака и картагенецът се срина на земята в облак пепеляв пясък. За римлянина това беше идеалния момент, но смазващата горещина и голямата му умора си казаха думата и той пропусна мига, в който можеше да порази врага си.
            Конят беше препуснал двадесетина метра настрани и сега двамата бяха лице в лице. Дебнеха се иззад щитовете. Пустинното слънце нажежаваше шлема на римлянина, сандалите му затъваха в ситния пустинен пясък, силна мараня размазваше всичко, капки пот се стичаха в очите му. С бързо движение Тулий ги забърса и отново зае позиция.
            В главата му разпокъсано се въртяха мисли за това, че нямаше да може да се върне до лагера и да предупреди своите. А беше важно! Ханибал беше получил подкрепления и войската му превишаваше с двадесетина хиляди римската. Заедно с бойните слонове, които щеше да използва, това му даваше огромен превес.
            Отново се сети за нелепата случайност, която го беше оставила без кон: животното се беше препънало в неголяма пясъчна яма и си беше счупило крака, а до лагера имаше повече от ден езда. Трябваше да стигне на всяка цена и, за да се движи по-бързо, Тулий се беше отказал от по-голямата част от снаряжението и провизиите, но въпреки това напредваше бавно. Беше метнал меха с вода на рамо и беше взел само дългия меч и големия щит, които бяха предвидени за удари от височината на седлото, но не му даваха предимство в близкия ръкопашен бой. Това вероятно щеше да му коства живота, но в главата му бушуваше мисълта, че се беше провалил още в първата си съгледваческа мисия.
            Чудеше се какво чакаше картагенецът. Можеше да го порази лесно. Римлянинът беше на предела на силите си, движенията му бяха бавни и тромави, врагът му не можеше да не вижда това, но не нападаше. Тулий се вгледа в него и забеляза, че движенията му също бяха тежки. Направи крачка, втора, втурна се, щитовете се сблъскаха с глухо думтене, остриетата иззвъняха и ударът му бе отбит. Последва схватка, ударите се сипеха, но не нанасяха поражения. Мисълта, че ако победи, не само ще запази живота си, но и ще се сдобие с кон, даваше на Тулий сила. Въпреки това, врагът му също не се даваше, макар и да не успяваше да вземе превес.
            Не знаеше колко време е минало. Схватката им продължи дълго, с малки паузи, които двамата безсловесно си даваха, за да възстановят силите си, но този път бяха на ръба. Тулий повече се подпираше на големия щит, отколкото го носеше. Картагенецът срещу него също залиташе. Отпуснаха мечовете. Жегата беше непоносима. Гледаха се. Римлянинът направи няколко крачки назад, предпазливо свали меха и отпи няколко големи глътки гореща, блудкава, благодатна вода. Картагенецът продължаваше да го гледа без да помръдва. “Прокълната земя! В Картаген, близо до морето, беше далеч по-добре”, мислеше Тулий, но кампанията ги бе отвела на юг в сушата, в пустинята, където се намираше Зама – последният голям град под властта на Ханибал.
            Изведнъж се сепна. Без да го изпуска от поглед, картагенецът се затътри към коня, който омърлушено душеше пясъка и жалките сухи бурени. Трябваше да го спре, без коня беше загубен, не трябваше да го оставя да потегли. Вдигна щита, стисна здраво дръжката на меча и тромаво се впусна напред, когато, за негова изненада, картагенецът вдигна ръка и го посочи с пръст. Римлянинът се спря учудено, неговият враг бавно направи жест сякаш пие, а в следващия момент леко тупна два пъти по гърба на коня.
            Не разбираше какво иска, но картагенецът повтори движенията. Тулий пристъпи още една крачка, огледа по-внимателно коня и забеляза празния мех, който висеше до седлото. Изведнъж прозря значението: картагенецът нямаше да оцелее без вода, но беше решен да защитава коня, а без кон, Тулий беше загубен. Олюля се. Горещината го изпепеляваше. Рязко развърза ремъците и захвърли шлема. Чудеше се какво да направи, но нищо не му идваше на ум. Очевидно бяха с равни сили и даже схватката да продължеше, не беше ясно кой ще надделее. От друга страна трябваше да стигне до лагера на всяка цена, както вероятно и врагът му – до своя. Нямаше избор.
            Римлянинът примигна, приближи се внимателно, вдигна меха си и бавно го протегна. Мърлявата длан на картагенеца обхвана гърлото, докосна потната му ръка и макар че за момент се поколеба, Тулий бавно отпусна пръсти. Картагенецът жадно заизлива съдържанието в гърлото си, като стискаше с десницата меча и не изпускаше от поглед римлянина. Когато врагът му се напи, Тулий се стегна. Не знаеше какво може да предприеме другият. Стисна по-силно дръжката на меча, докато погледите им оставаха вперени, но картагенецът се протегна и подаде меха обратно. Умората се изписваше на лицата, остриетата в десниците висяха отпуснато към земята. Непознатият бавно втъкна меча в ножницата си без да пуска дръжката, наблюдавайки движенията на римлянина. Тулий също прибра своя меч и картагенецът кимна, тупвайки коня.
            Двамата яздеха от часове. Картагенецът насочваше животното, а Тулий, който вече познаваше достатъчно добре местността, знаеше, че отиват към равнината, в която двете армии щяха да влязат в сражение. Часовете се нижеха, конят едвам пъплеше и римлянинът беше загубил надежда, че ще стигне навреме, за да предаде своята информация, макар че бяха яздили през целия ден и цялата нощ. Така и посрещнаха изгрева: странна гледка на легионер в ризница и пустинник в кожени доспехи, един зад друг, връз полужив кон насред пясъчната пустош.
            Някъде по пладне до слуха им достигна далечен шум, който ставаше все по-силен, прерасна в тих кънтеж, в тътен и когато изкачиха едно голямо възвишение, ги удари грохота на започващата битка. В низината пред тях двете армии напредваха една срещу друга. Тулий се ужаси. Гледаше втрещен подгонените в тръс десетки бойни слонове, обучени да тъпчат, гривните със страховити шипове по краката, настъпващи срещу фалангата на Сципион. Почти извика, когато центуриите се прегрупираха мигновено, образувайки коридори, през които чудовищата преминаха, нанасяйки минимални щети. Някои от слоновете бяха избити с дълги копия, други се изплашиха от настъпилата бъркотия, хукнаха обратно и връхлетяха върху редиците на Ханибал. Конниците се смесиха на далечния фланг, първите редици сблъскаха щитове... не знаеше какъв ще бъде изходът, надяваше се неговият провал да не донесе гибел на хората му. До него непознатият следеше напрегнато бъркотията от хора, коне, вексилиуми**.
            Тулий не можеше да стои повече; трябваше да е долу. Размърда се и двамата с непознатия се изгледаха; единият с метална каска с червено-черни пера, другият със странно кожено покривало на главата, уморени, потни и прашни. Нищо не можеха да си кажат, нямаше какво да си кажат.
            Римлянинът изпъна десница, картагенецът кимна в отговор и се разделиха. Под тях Рим и Картаген водеха последната си битка край Зама.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Спата – дълъг кавалерийски меч, за разлика от "гладий", който е къс, предвиден за ръкопашни боеве.
** Вексилум – вертикално като хоругва знаме в римската армия (или дълго копие с различни символи) с изображението и обозначението на съответната войскова единица, чиято цел е била да показва на войниците къде е тяхната част и да не се разпръскват по време на боя.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

Малките неща


            – Вечерта е разкошна – въздъхна доволно Елена. – Беше ми омръзнало от този студ.
            – Наистина – съгласи се мъжът й. – Пролетта започва да се усеща.
            Светлината от високите улични лампи и неоновите реклами, изпъстрили фасадите на околните сгради, придаваха на неголемия площад, на паметника в центъра, на околните дървета златист, фееричен вид. Хората се разхождаха спокойно, разговаряха, смееха се, загърбили забързаното всекидневие. Даже автомобилите бяха по-малко, освободили място на топлия вятър, обвяващ косите, галещ лицата, плъзващ се по телата под разкопчаните палта.
            – Отдавна не сме излизали така – обади се отново Елена. – Едно от онези дребни, зареждащи неща. Сега си давам сметка, че бях започнала да ги пропускам.
            – Неминуемо се случва, когато човек няма необходимото спокойствие.
            – А не би трябвало. Те са като подправки в ястие – оживи се Елена. – И без тях може, но с тях е много по-вкусно. Може да не променят живота, но го правят по-шарен.
            – Все пак има значение и какво е яденето.
            – Хайде де, Тео! – усмихна се жената, хвана го под ръка и леко го разлюля. – Не е ли така? Има толкова неща, които забелязваме трудно, свикнали сме с тях и изобщо не ги виждаме...
            – Така е. – Теодор прегърна през рамо жена си и се разсмя: – Например хубав мач, студена бира, тройка кебапчета...
            – Чревоугодник!
            – ...след това – хубава музика, ти по секси бельо...
            – Само това ти е в главата на теб!
            – Оплакваш ли се?
            – Говорех за малките неща в живота. Значи за теб аз и сексът с мен сме нещо малко? – изхихика Елена.
            Мъжът се почеса по главата.
            – Не, но извърташ нещата. Нито ти, нито сексът е нещо маловажно, но... – търсеше отговор Теодор – но ти говореше за малките, но и за хубавите неща, та затова... ти не си ли хубава?
            – Е-е-е, хайде пак се измъкна!
            – Кажи сега, че не го правя с финес – подсмихна се хитровато Теодор, хвана я за ръката и пресякоха площада.
            – И все пак кажи ти кога за последно си се зарадвал на нещо истински красиво, на един залез, на някое красиво дърво... на нещо на пръв поглед незначително? – попита Елена, вече на другия тротоар.
            Мъжът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тънка бръчка плъзна между веждите му.
            – Знаеш, че напоследък не ми е до изгреви, залези, дървета и птички. Малките неща са важни, но важните неща никога не са малки. Когато важните не са наред, тогава малките... просто остават на заден план.
            Елена не отвърна. Светлините от витрините хвърляха шарени оттенъци върху минувачите, ритмична музика от преминаващ автомобил се разнесе за момент и заглъхна нататък по площада, пиколо в тъмно червено сако ги изгледа безучастно от входа на някакъв хотел.
            – Къде е тази кръчма? – обади се жената.
            – Някъде по онази улица вляво. Не я знам, но Владо ми даде адреса. Ще я намерим.
            – Интересно какво ли прави? Доста време не сме го виждали, голяма скица е.

            Кръчмата се беше оказала изискан ресторант. Имаха резервирана маса, но Владо още не беше дошъл. Двамата се настаниха, помолиха появилия се безшумно келнер да ги изчака и се отпуснаха в удобните, масивни столове, наслаждавайки се на топлата обстановка и тихата хабанера на струнния квартет в дъното, макар че Теодор беше замислен.
            – Не му беше времето да идваме на такова място – измърмори той.
            – Отпусни се де. Вярно е, но какво пък, това ще ни разведри. Тук сме, наслаждавай се.
            Не след дълго приятелят им се появи, приближи се енергично с разперени ръце, прегърна ги последователно, дръпна свободния стол и ведро кимна на келнера.
            – Разказвай, какво става с теб? – попита Теодор след като размениха по някоя закачка. – Ще стане почти година, откакто не сме се виждали.
            – Да бе, вярно е. Все се каним, ама това пусто време все не стига! Ами продължавам да пътувам активно.
            – Къде беше последно?
            – Преди четири дни се върнах от Боливия, Перу и Еквадор.
            – Чак до там ли стигна? – удиви се Елена.
            – Ами да. Така се получи. Трябваше да се видя с някои търговци, защото на баща ми му хрумна да внасяме автентично произведени индиански сувенири, та бях там около месец.
            – Страхотно!
            – Практически всичко беше уредено с партньорите на баща ми и само трябваше да подпиша договорите.
            – Вие с какво ли не се занимавате! – разсмя се Теодор.
            – Нали знаеш, човек търси възможности, не се знае откъде ще изскочи заек. А колкото са повече зайците – толкова по-добре, пък и при неговите връзки, да не ги използваме, би било глупаво.
            – Остана ли ти време да разглеждаш? – поинтересува се Елена.
            – Естествено – ухили се Владимир.
            Келнерът донесе поръчаното вино, наля го по чашите след като Владимир кимна одобрително и тримата вдигнаха наздравица.
            – Сигурно е било великолепно! – въздъхна Елена.
            – Не можеш да си представиш! – въодушеви се той. – Пристигнах в Кито, в Еквадор, посрещнаха ме и, преди да тръгнем нагоре по Андите, успях да хвърля едно око на града, който не е голям и няма кой-знае какво, ако не се брои центъра, където могат да се видят някои наистина интересни дворци, останали още от времето на Инките. За сметка на това Куско, в Перу, беше страхотно! Като се започне от черквите и катедралите, останали от времето на конквистадорите, та се стигне до Саксайусман, което е една огромната крепост на инките...
             Той разказваше увлекателно и неспирно, ръкомахаше ентусиазирано, преживявайки отново впечатленията си, показваше им снимки на лаптопа с който не се разделяше, а въображението им допълваше онова, което не можеха да видят, с причудливи и фантастични картини. Едва обърнаха внимание на сервитьора, когато им донесе вечерята.
            – Аз се разприказвах, ама вие нищо не разказахте. Как сте? – сепна ги въпросът му.
            – Добре сме – отвърна Теодор. – В общи линии, всекидневието при нас е доста по-монотонно.
            – Ти още ли си в онова проектантско бюро? – попита Владимир докато енергично унищожаваше пържолата в чинията си.
            Теодор погледна встрани, облегна се назад, отпи глътка вино.
            – Не. Преди три месеца ме съкратиха и сега си търся нова работа.
            – Сериозно? – Владимир отпусна ръце. – Намерил ли си нещо подходящо?
            – Все още не. Е, очаквам от две-три места да се обадят, но не е ясно кога ще стане.
            Приятелят им подпря лакти на масата и опря замислено брадичка върху сплетените си пръсти.
            – А ти? – умислено погледна към Елена.
            – Аз, знаеш; вкъщи съм си. Няма как.
            – Малката не се ли оправя?
            За момент над масата настана тишина.
            – Много бавно. Все още трябва непрекъснато да има човек край нея.
            Във въздуха се носеше тихото шумолене на приглушени разговори, доминирано от спокойната мелодия на струнния квартет.
            – Е, нещата ще се наредят – оживи се Владимир. – Трябваше да се обадиш веднага, Тео. Ще опитам да измисля нещо.
            – А, къде ще те занимавам и теб с това, нещата ще се наредят, както сам каза – подхвана отново вечерята си Теодор. – А и ти си далеч от моя бранш.
            – Това няма значение, нищо не ми пречи да говоря с баща ми. Знаеш, че той познава куп хора къде ли не, така че нищо чудно да ти намери добра работа.
            Теодор се почувства неловко, но нямаше избор.
            – Ако стане, би било чудесно.
            – Не бери грижа, братле, ще стане – ведро каза Владимир и надигна чашата си – Наздраве!

            Въпреки късния час, времето беше останало топло. Беше по-тихо, почти не се мяркаха хора. Елена и Теодор минаха отново през площада, потънал в нощните си светлини. Сънливият пиколо почти не им обърна внимание, отнякъде се носеше далечен смях.
            – Дали някога ще имаме възможност да видим даже и половината от красотите на света? – въздъхна Елена.
            – Не зная. Би било страхотно.
            – Само като си помисля колко много невероятни неща има... Представяш ли си да стигнем някога до Пирамидите, до Андите или да стъпим на Китайската стена...
            – Точно сега не мога да си го представя.
            – Стига де, Тео, помечтай малко – притисна се към него Елена.
            – В момента мисля по-скоро, че трябва да купуваме отново лекарства, предстоят новите изследвания и че скоро трябва да намеря работа...
            – Така е – загледа се в плочките под обувките си Елена.
            – Ще се справим, Ели – прегърна я Теодор. – А и нали ти го казваш: важни са малките неща.
            Вдигна глава нагоре и се усмихна.
            – Небето е ясно, така че утре ще посрещнем изгрева през прозореца на кухнята. Кафето е от мен.
            Елена не отвърна и той продължи:
            – Е, няма да е като над Андите, но пак ще бъде красиво.
            – Да – отрони се от устните й.
            Някъде в клоните на дърветата безгрижен славей се радваше на живота.

Проверката

            Работният му ден беше приключил и Лъчезар вървеше към вкъщи. Нямаше закъде да бърза и искаше да се раздвижи след дългите часове, прекарани зад бюрото. По улицата имаше доста хора и въпреки градската шумотевица, хаотичното движение наоколо създаваше у него приятно усещане за живот. Зяпаше разсеяно витрините, почти без да обръща внимание на стоките по тях и хвърляше по едно око на минувачите.
            Сети се, че вкъщи нямаше нищо за ядене, но реши, че ще си поръча пица и ще си пусне някакъв филм. Почти беше стигнал до дома си, когато вниманието му бе привлечено от разговора между млада двойка, която беше застигнал.
            – Разбира се, че е важно двама души да се разбират – говореше мъжът в отговор на някаква реплика на жената до него.
            – Мисълта ми е, че най-важното е да проявяват заинтересованост един към друг, да усещат човека до себе си, неговите настроения...
            – Естествено!
            – ...ако загубят тази връзка, рано или късно всичко между тях ще умре. Даже не говоря за грижата...
            – Грижата е важно нещо.
            – ...а за това, че трябва да се чуват един друг, не просто да се слушат, когато приказват, а наистина да чуват какво казва другият...
            – Така трябва да бъде.
            – ...защото ако я няма тази връзка между тях, постепенно ще се загубят от очи, ще се отчуждят...
            – Нормално – прекъсна я отново мъжът. – Като има проблем, трябва да се постави ребром, да се седне и да се изчисти. Иначе нищо не се получава. Всеки си мисли нещо, предполага какво мисли другият, обаче често пъти бърка и става каша.
            Лъчезар наблюдаваше отсечените жестикулации на мъжа и почти се сблъска с жената, която беше забавила крачка.
            – Извинете ме.
            Тя кимна, спря на място и се загледа напред, където мъжът с когото беше, продължаваше да крачи, ръкомахайки уверено:
            – Ако нещата не се изясняват навреме, стават недоразумения...
            Крачка, две, три... мъжът вървеше и приказваше, без да се обръща. Лъчезар се беше спрял и погледна жената, която стоеше неподвижно. Усмихна се.
            Четири, пет...
            – ...и тогава се започва със скандалите – продължаваше да бръщолеви мъжът.
            Шест, седем...
            Жената забеляза усмивката му и за момент се сконфузи. Лъчезар повдигна вежди, вдигна рамене и протегна ръце в нейна посока, стискайки палци.
            Осем.
            – Айде бе, къде отиде? – подвикна мъжът.
            – Идвам – отвърна жената, подсмихвайки се тъжно. – Нещо... обувката...
            Лъчезар едвам се сдържа да не прихне след тях.
            – Хора... – поклати глава, смеейки се безгласно, завъртя се и влезе във входа.

Щастливецът


            Настръхнали от студа хора влизаха забързано в неголямото кафене, отупваха палтата си, навлажнени от слабия сняг. Заставаха на опашка пред бар-плота, настаняваха се по масите, приказваха, говореха по телефоните си или просто гледаха през големите прозорци автомобилите по препълнения паркинг и мокрите, черни клони на дърветата, огрявани понякога за миг от бегъл, случайно пропуснат през мъглата, блед слънчев лъч. От окачения в ъгъла телевизор тихо се разнасяха известните в момента хитове, въртени непрекъснато по музикалните програми. Орлин погледна часовника си. Беше точно четиринадесет часа. Допи капучиното и се надигна.
            – После ще мина оттук. Ако ви няма, ще се видим в офиса – подхвърли на колегите си.
            – Много набързо? – изненада се Мая.
            – Имам среща.
            – Каква среща те гони в това мърляво време! – Асен разпери ръце на съседните облегалки.
            Орлин го погледна и не каза нищо.
            – За да ти се излиза навън, само ще да е среща с някоя мадама – ухили се колегата му.
            – Кой знае? – намигна Орлин и със замах облече коженото си яке.
            – А така! – разсмя се Мая. – Разконспириран си.
            – Той е стара лисица – разхили се Асен. – Кой знае какви ги върши в обедната почивка, докато ние с тук с теб се наливаме с бири и кафета.
            – Учи се, пич, учи се – подсмихна се Орлин.
            – И ще ни изоставиш? – погледна го дяволито Мая. – И мен ли?
            – Съдба, бейби, какво да се прави – той пъхна мобилния в джоба си и бутна вратата.
            Парата от дъха му се разтвори в рехавата мъгла. Извади цигара, спокойно я запали, вдигна с една ръка яката и тръгна между колите. Излезе от служебния паркинг, пресече булеварда и свърна по една от малките улички. Оставаха му десетина минути и той вървеше без да бърза.
            Наистина имаше среща с жена, с която поддържаха връзка повече от година, но от известно време нещата между тях не вървяха гладко. Тя бе започнала да го избягва. Искаше му се да разбере защо, но това бе един от въпросите, които знаеше, че са излишни. Още от самото начало бе усещал, че рано или късно щеше да се стигне до този момент: беше омъжена, имаше дете и макар вкъщи да се чувстваше самотна, двамата бяха изяснили още в самото начало, че няма да прекрачват определена граница. Тя нямаше намерение да се развежда, а и той не би го допуснал, защото знаеше какво може да представлява един развод. Звучеше йезуитски, но не искаше да й го причинява.
            Чудеше се как бе хлътнал по нея като ученик; не очакваше, че на тридесет и осем е способен на такива чувства, още повече, че те не бяха взаимни. Когато – няколко месеца след като се бяха запознали – й го призна, тя беше категорична, че той е страхотен човек, че го харесва много, че го иска, че иска да изживява техните нощи отново, но не може да отвърне на чувствата му. Тя, а донякъде и самият той, се бе изненадала от неговия отговор: това не го тормозеше. Орлин просто я обичаше и това му бе достатъчно. Понякога се чудеше на самия себе си и се питаше дали не откача, но положението беше такова и не си задаваше въпроси.
            Слабият, мокър сняг продължаваше да прехвърча, но нямаше вятър и той не усещаше студа. Часовникът му сочеше четиринадесет и четиринадесет. Съвпадението го изненада, но беше навреме. Запрати допушената си цигара настрани и пъхна ръце в джобовете. Свърна по другата тиха улица и двадесетина метра по-нататък мярна колата й. Беше му приятно, че ще я види независимо от натрапчивото чувство, че им предстоеше нелек разговор. Тази сутрин, когато й се бе обадил, за да я чуе, тя му беше прозвучала по-дистанцирана от всеки друг път.
            – Здрасти – мъжът седна до нея, хлопна вратата, наведе се и я целуна.
            Знаеше, че обожава целувките му, както и той – нейните.
            – Не си в настроение тези дни?
            Наблюдаваше я, изучаваше лицето и се наслаждаваше на всяка подробност.
            – Не, напротив – гласът й беше спокоен.
            – Не ти личи – извади запалката си и запали цигарата й. – Какво става?
            Тя всмукна дълбоко и няколко мига остана загледана през стъклото.
            – Знаеш много добре, Орлине. Не мога да съм с теб толкова често, колкото искаш.
            – Та напоследък е веднъж в месеца на по кафе?
            – Не става въпрос за това – отметна глава тя. – Трябва да търсиш и други контакти. Имаш нужда от контакти и секс, аз няма и не мога да ти го дам толкова често. Има прекрасни жени, просто аз не мога да ти дам това, което искаш.
            – Сигурно има, но не ме интересуват.
            – Потърси жената, която ще ме измести от сърцето ти.
            – Ти си невероятен човек. Вдигна летвата страхотно високо.
            – Глупости! Аз съм просто една средностатистическа жена. Виждаш ме, каквато искаш да ме виждаш.
            – Не е вярно. И в училище, и в университета, и където и да съм работил съм бил предимно сред жени. Наблюдавал съм ги и съвсем трезво правя разликата.
            Тя въздъхна и отново се загледа навън. Мъжът се протегна и хвана дланта й с две ръце.
            – Виж, така се получи: обичам те и нищо не мога да направя. Знаеш, че не искам нищо повече от това, което сме имали досега.
            Тя пусна цигарата през тесния процеп на прозореца.
            – Съжалявам, че ти го причинявам! Не изпитвам нищо, Орлине! И ти много добре го знаеш! Продължавай напред, защото аз няма да променя нищо! Не можеш вечно да стоиш на едно място и да чакаш нещо, което няма как да се случи. На какво се надяваш?
            – Да се надявам? Трудно е да го обясня. Ще ми липсваш и то много, но... – мъжът я погледна замислено – обикновено, когато някой е отблъснат, се чувства засегнат и намразва другия. Само че или обичаш, или не обичаш, но да обичаш, само ако и теб те обичат... това не е истинско. Затова и не страдам: обичам те безусловно, каквото и да решиш или да направиш. Сигурно ти звучи мекушаво, но не е така. Мога да те зарежа и да се хвърля в куп авантюри – жени да искам – но аз не го искам. Аз съм този, който съзнателно е избрал да не го прави.
            Орлин бавно запали цигара, подаде й я и извади втора за себе си. Беше тихо. Нямаше минувачи, даже шумът от близкия булевард не стигаше до тях.
            – И да продължа напред, както казваш, ще бъде просто чукане заради спорта. Някой ден може би ще срещна друга жена, която да ме впечатли, но това нито ще е скоро, нито ще те измести.
            – Никой не може да живее сам, а времето лети. Няма как да намериш идеалната за теб, която ще те обича, ако не продължиш да я търсиш.
            Мъжът се облегна на седалката.
            – И ти си права.
            Редките, ситни снежинки кацаха на изпотеното стъклото, стопяваха се бавно и се плъзваха, оставяйки едва забележими, прозрачни следи. Допушиха мълчаливо цигарите си.
            – Трябва да тръгвам – каза тя. – Моля те, не ме търси.
            – Бих искал да знам какво става с теб, че си добре, че всичко е наред, но... добре. Все пак знаеш, че винаги можеш да ме потърсиш.
            Мъжът погали лицето й, целуна я продължително и излезе от колата. Изчака на тротоара, докато тя потегли и се запъти към офиса. Беше спокоен. Лешниковите й очи, палавата й усмивка, смехът й, разговорите им, нощите им... тя щеше болезнено да му липсва, но не беше тъжен. Напротив, беше благодарен на съдбата, че я бе срещнал и че имаше възможност да обича жена като нея. “Бъди щастлива, момиче”, усмихна се леко Орлин и свърна към кафенето.
            – Браво бе, пич, ти си много бърз? – хилеше се Асен насреща му.
            – Че няма да се мотам като тебе я, за цял час – една бира.
            – Двечки; няма да се излагаме с по една.
            – Той е ветеран – разсмя се Мая и се загърна от студа. – Само че ти много ни бягаш нещо по разни тайни срещи.
            – Че ти по какво искаш да бягам?
            – Не знам, може би не трябва да бягаш? – измърка тя.
            – А може би решавам аз – отряза я той и продължи към съседния вход.
            – Хайде да се качваме, че стана три и петнадесет – обади се Асен. – Колко работа имам...
            Спря да го слуша и погледна часовника си. В бърз проблясък на бледото слънце Орлин видя, че наистина беше петнадесет и петнадесет, и се разсмя. Знаеше, че по един или друг начин, всичко ще бъде наред. Продължаваше да усеща нейния парфюм и вкуса на устните й. Беше сигурен, че и тя щеше да го помни. Беше щастливец.

Вечер над града


            Последните виолетови отблясъци на деня чезнеха в далечината над булеварда, малко по малко неоновите светлини озаряваха нощта, хората бързаха да се приберат по домовете си или тепърва излизаха, за да се отдадат на забавления, изпълваха тротоарите, носеха торби с продукти, раници, цветя, дипломатически куфарчета, големи и малки чанти, или просто държаха ръцете в джобовете си; разминаваха се плътно, впускаха се вкупом между гъстите върволици от автомобили, като малки армии, устремени към отсрещния тротоар, спирани и забавяни от насрещните пълчища, хукнали в обратна посока, подгонени от студа, или се изсипваха в широкия подлез, огласяван от глъчката им.
            Елегантен, русоляв мъж прехвърлил средна възраст седеше пред чаша “Метакса” до витрината на миниатюрен, но уютен бар вътре в подлеза, точно до стълбите и разсеяно наблюдаваше минувачите и витрините на магазинчетата, подредени едно до друго по отсрещната стена. Обичаше да се отбива привечер в това странно за много хора място, на което сякаш усещаше по свой начин живота на града, харесваше малкия полутъмен бар, в който рядко се заседяваше някой посетител. Спокойно бръкна в джоба на своя черен балтон от палмерстон, извади малка оранжева кутия “Кохиба есплендидос”, от юмрука му бликна пламъче и в снопа светлина от малката лампа над него плавно се извиха синкавите, ефирни нишки дим на ароматната му пурета. Потопен в тихия джаз на Елингтън и Колтрейн, той продължаваше да гледа навън, където хората се разминаваха в двете посоки: забързан мъж с черно кожено палто, поклащащ ритмично чанта за документи, друг, който търсеше вървейки замислено нещо по джобовете на шушкавото си яке, две възрастни жени, които кретаха бавно, подпирайки се къде на бастуните си, къде една на друга, група раздърпани младежи, които си подвикваха и се хилеха гръмогласно, отнесен на вид тип с шарено пончо и сплетена на плитки брада. Мъжът гледаше през витрината и както всеки път, се изненадваше на разнообразието сред хората, на шаренията на света, когато забеляза до отсрещната стена, малко вляво, точно между два магазина, младо момиче с дълго, светлосиньо яке, шарени наушници и ръкавици, което раздаваше листовки. Въпреки, че изглеждаше дебело облечено, то потропваше от студа, но продължаваше да раздава с усмивка листовките на минувачите, които почти не го забелязваха. Едни ги пъхаха веднага в джоба, втори им хвърляха по едно око преди да ги пуснат в кошчето до перилата на стълбите, трети ги смачкваха и ги хвърляха отдалеч, някои ги сгъваха прилежно, други се дръпваха с досада, но сякаш никой не забелязваше нито момичето, нито неговата усмивка. А имаше невероятна усмивка!
            Мъжът с любопитство наблюдаваше настроението, с което тя вършеше работата си. Не бе на повече от двадесет, вероятно беше студентка и малкото пари, които щеше да спечели сигурно й трябваха много, за да стои на студеното течение в подлеза, но въпреки това изглеждаше щастлива. Мъжът можеше само да гадае какво кара очите й да блестят, да се усмихва на подминаващите я хора, на елегантна жена, наметнала върху черното си манто сребристо сив шал с няколко разноцветни пискюла в края му, на нахакания късо подстриган млад мъж с бяла риза и вратовръзка на райе, вееща се изпод разкопчаното му пардесю, на влюбените, които не спираха да се целуват докато вървяха, на бабата, която мъкнеше накуцвайки пазарска чанта, на сериозния мъжага с късо кожено яке и каубойски ботуши. Усмивката й му доставяше удоволствие, настроението й го заразяваше дори през стъклото, но си представяше колко е измръзнала.
            Погледна часовника си; трябваше да тръгва. Повика сервитьорката, за да плати, когато му хрумна една мисъл. Плътният му глас тихо й каза нещо, жената хвърли поглед през витрината, повдигна вежди, усмихна се и му кимна. Прибра пуретите, закопча балтона си и направи път на сервитьорката, която чевръсто изтича навън с чаша горещ, ароматен чай. Първоначалната почуда на момичето премина в приятна изненада, когато сервитьорката кимна към мъжа, сетне се разля в блестяща усмивка. Той не я познаваше и не го интересуваше коя е; просто един щастлив млад човек. Възрастният мъж едва доловимо се поклони с глава, нахлупи меката си шапка и тръгна нагоре по стълбите. Някъде зад него пианото на Елингтън и саксофонът на Колтрейн танцуваха преплетени, все по-далеч, чезнейки в глъчката на града.